МОРЕТО В БИБЛИЯТА - РЕАЛНОСТ И СИМВОЛ
|
|
Архимандрит доц. д-р Павел Стефанов
|
|
|
Погледнах морето.
Гласът му беше безмълвен…
Енума Елиш
|
|
|
| |
"Морето никога не е било приятел на човека. В краен случай то е било съучастник на човешкото безпокойство… Морето - тази истина трябва да се признае - не е щедро. То никога не е изявявало мъжествени качества - смелост, твърдост, издръжливост, вярност и те никога не са докосвали неговото безотговорно съзнание за мощ".1
Тези скептични думи са записани от големия английски маринист от полски произход Джоузеф Конрад в книгата му "Огледалото на морето" (1906), гл. 35-36, но могат да се отнесат и към светогледа на древните евреи, които са създали Библията. Те са люде на пустинята и нямат възможностите, способностите и амбициите да бъдат мореплаватели. Въпреки това безбрежната водна стихия привлича от дълбока древност интереса на евреите и предизвиква тяхното страхопочитание и рефлексия.
Видният немски философ Паул Тилих класифицира екзистенциалните угнетения в три типа. Те са свързани с:
— онтологичното самоутвърждение на човека (най-вече смъртта),
— духовното самоутвърждение (усещане за пустота и безсмислие)2,
— нравственото самоутвърждение (вина и самоосъждане).
Древнитe евреи, а и не само тe, изпитват по различен начин и в различна степен всяко от тези угнетения, когато се изправят пред морето. При първото угнетение морето се усеща като бездънна бездна, безмилостна и непреодолима свърхсетивна заплаха като античната съдба (fatum), която заплашва човека с гибел. При второто угнетение морето символизира първичния хаос и надбитие, в сравнение с които човек осъзнава пълната си нищожност и мимолетност. При третото угнетение човек се схваща като непълноценен и дори греховен в сравнение с морето, което е чиста и елементарна стихия, чужда на всякакви колебания и противоречия.
Еврейското съществително yam ("море") се среща в Стария Завет 390 пъти и се отнася за водни пространства с различна големина от езера до океани. Гръцкото съответствие на тази дума thalassa се използва както в гръцкия превод на Стария Завет, наречен Септуагинта, така и в Новия Завет, където e включено 90 пъти. Като част от понятийната система на евреите морето може да бъде разгледано от различни аспекти, на четири от които ще се спрем.
1. Морето като природно явление
Библейските автори прилагат понятието "море" към конкретни водни площи, известни днес като Средиземно море, Галилейско море и Мъртво море. Освен тях, те често споменават Тръстиково море, чието отъждествяване остава спорно. С няколко изключения по време на царуването на Соломон (3 Цар. 9:26-28, 10:22) и Йосафат (3 Цар. 22:48) евреите не дръзват да плават из Средиземно море, което те наричат "велико море" или "западно море"3. Брегът на Обетованата земя върви по права линия без естествени пристанища и от ХІ в. пр. Хр. той се контролира от филистимците, което възпира евреите да се отдадат на морска навигация. Северните съседи на евреите - финикийците и ханаанците, активно се занимават с търговия, включително и по море. Хирам І, цар на финикийския град Тир, е уважаван съюзник на Соломон и на всеки три години неговите кораби отиват чак до Офир (вер. Сомалия), откъдето носят скъпоценности и екзотични стоки (3 Цар. 10:22).
Галилейско море е известно в Стария Завет с името Кинерет, Хинерет или Кинерот по формата си, която наподобява арфа (Чис. 34:11; Иис. Нав. 13:27, 12:3). В Новия Завет то е отбелязано като Генисаретско езеро по района около западния му бряг (грц. limni - Лук. 5:1) или като Тивериадско море по името на римския император (Йоан 6:1, 21:1). Съвременното му арабско име е същото - bahr Tabariyeh. Всъщност това е голямо сладководно езеро в централната северна част на Палестина. И по времето на Христос, и днес то служи за прехрана на множество рибари. Поради големината и местоположението на Генисаретското езеро в него често се наблюдават внезапни свирепи бури като тези в открито море.
Мъртво море е разположено в областта Араба на Палестина и не се оттича. То се пълни от р. Йордан, но поради силното изпарение водата му съдържа висока концентрация на соли и други минерали, поради което в него липсва живот. Нарича се и Солено море (Бит. 14:3; Чис. 34:12; Втор. 3:17; Иис. Нав. 3:16 и др.). Другите му имена са море на равнината (Втор. 3:17, 4:49, Иис. Нав. 3:16) или източно море (Йез. 47:18; Йоил 2:20; Зах. 14:8). Арабите го назовават bahr Lut, т.е. морето на Лот, защото се вярва, че то е погребало нечестивите градове Содом и Гомора (Бит. 14:3).
Червено море e основен декор на драмата на Песах - изхода на евреите от Египет (Изх. 10:19, 15:4 и др.). Точното му местоположение не е изяснено, но повечето учени смятат, че то не съвпада с днешното Червено море. Еврейското му име yam suph означава тръстиково море. В книгата на пророк Исайя (11:15) то също се споменава като египетско море (yam mizraim), а в Изх. 14:2,9,16,21,28; Иис. Нав. 24:6-7; Ис. 10:26 и др. се нарича само ha-yam, "морето". В Новия Завет (Деян. 7:36; Евр. 11:29) името Червено море се дава на Суецкия залив.
Само на едно място в Библията се среща понятие за открито дълбоко море (грц. pelagos) - "морето покрай Киликия и Памфилия" в Деян. 27:5. Този специфичен термин издава, че авторът е надхвърлил тесните граници на Палестина и се е запознал с елинската географска терминология.
Също веднъж е споменато в еврейския текст на Писанието "Йазерското море" (Йер. 48:32). То е езеро, от което днес са останали няколко вира във високата долина до развалините на амонитския град Йазер (дн. Сар).
2. Морето като космическа стихия
Водата има аморфен, безличен, несубстантен характер и подхожда идеално за характеризиране на състоянието на първичната материя. Подобно на другите народи в Средиземноморието евреите смятат водата за част от главните стихии, които изграждат всемира4. В единия от двата успоредни разказа за сътворението (Бит. 1:9-10) Бог разделя водите от земята и ги нарича "морета" - действие, което отразява вавилонския мит за сътворението.
Още по времето на блажени Августин (354-430) някои екзегети на Библията смятат, че в този пасаж терминът "води" е алегоричен и под него се разбира невидимият духовен свят на ангелите. Но в трактата си "За Божия град", кн. ХІ, гл. 34, бащата на западното богословие отхвърля това субективно тълкувание и настоява, че текстът трябва да се схваща буквално. Августин също оспорва богохулното според него твърдение на други критици, които сочат, че в кн. Битие не се споменава сътворение на водите (моретата). Следователно те трябва да са предвечни5. Той отговаря с довода, че сътворената земя включва елемента на водата и в допълнение цитира Пс. 94:5, който казва: "Негово е морето, и Той го е създал…6"
Морето фигурира активно в еврейската космогония. Древните юдеи концептуализират вселената като съставена от три нива или сфери - земята, небето над земята и водите под земята (срв. Изх. 20:4). Подземните води, които включват океаните на света, понякога се наричат "бездна" (евр. tehom - Бит. 1:2 и др.) и се отъждествяват с изконния океан на битието. Според библейските автори той заобикаля видимата вселена и от него водят началото си всички океани, езера, реки и извори на земята, както и валежите от небето. На земята пада дъжд или сняг, когато се отворят "окната (прозорците) небесни". Те се смятат за отвори в небесната твърд, която обгръща атмосферата и я разграничава от небесния океан (Бит. 7:11, 8:2; Мал. 3:10)7.
Тъй като морето заема почетно място в системата на сътворението, редица древни култури прибягват до неговото олицетворяване. Важен пример е месопотамската богиня и същевременно морско чудовище Тиамат, за чието убийство с цел създаване на света свидетелства акадският епос Енума елиш. Еврейската дума tehom (бездна) е от същия корен, както името Тиамат. Ханаанската литература от Угарит споменава други подобни митични същества - господарката на морето Атират, съпруга на върховния бог Ел; княза на морето, който предизвиква на двубой божествения творец Ва"ал; космическия седмоглав змей Лотан, поразен от Ва"ал. Евреите възприемат отчасти и демитологизират тези наративи на съседните народи.
Морският звяр Лотан присъства в Стария Завет на Библията под името Левиатан. Авторът на Пс. 73:14 стои най-близо до близкоизточния контекст, когато се обръща към Бога с думите: "Във водата строши главите на змейовете; Ти строши главата на левиатана…" Псалом 103:26, който се чете на всяка православна вечерня, извежда демитологизацията до крайност. В него левиатанът не само не е противник на Бога, но е сътворен и зависим от Него. В Йов 40:20-27 и Езек. 29:3-5 левиатанът е преосмислен в битово-прозаичен план като речен крокодил, който може да бъде уловен и продаден на пазара. Пророк Исайя 27:1 разглежда левиатана - "бягащия" и "лъкатушния" змей, в есхатологична перспектива и предвижда Божията победа над него. Средновековното еврейско предание допълва, че с трупа му ще се нахрани избраният народ на месианската трапеза8. Православната молитва преди освещаването на водата при кръщение също ангажира темата за Левиатана, като заявява, че при изпращането на Св. Дух над Христос на р. Йордан Бог "строши главите на загнездилите се там змейове"9.
Друго име на Левиатан, а може би и друго морско чудовище със сродни функции, е Раав (Rahab) с етимология "буря; дързост". Раав се отъждествява с еврейския конкурент Египет в Пс. 86:4 и Ис. 30:7, става синоним за гордост и наглост в Йов 9:13 и 26:12, а в Пс. 88:11 и Ис. 51:9 се разкрива, че Бог го поразява и съкрушава. Подобен звяр е Бегемот от кн. Йов (40:10-27). Повечето екзегети виждат в него най-обикновен хипопотам, но Библията го окачествява като "върхът на Божиите пътища" и признава, че само Творецът може да се справи с неговата демонична сила (40:14).
Морето съпровожда старозаветния човек и в задгробния живот. Древните евреи вярват, че всеки след смъртта си отива в подземния свят, наречен шеол. Той се изобразява като мрачен дом (Йов 30:23) или град (Ис. 38:10, Йов 38:17, Прем. Сол. 17:13), където царува мълчание (Пс. 93:17) и сън в очакване на всеобщото възкресение (срв. Ис. 26:19). Шеолът е подобен на отвъдния свят на другите близкоизточни народи10. Интересното в случая е, че според някои библейски описания шеолът е изпълнен с подземни води, които текат, обгръщат и повличат сенките на умрелите (Йона 2:3-7; Пс. 68:2-3, 15-16). Най-вероятно тези води символизират силите на първичния хаос в противовес на сътворението и подреждането на света11.
3. Морето като култов предмет
В югоизточния ъгъл на вътрешния двор на Соломоновия храм в Йерусалим се намира голям бронзов съд с височина 2 м и диаметър над 4 м. Той се нарича "медно море" (4 Цар. 25:13; 1 Пар. 18:8; Йер. 52:17), "изляно море" (3 Цар. 7:23; 2 Пар. 4:2) или просто "морето" (3 Цар. 7:24; 4 Цар. 16:17). Този съд е проектиран и създаден от Хирам - финикийски медникар от Тир (3 Цар. 7:13-14). Той използва мед, взета от гр. Тивхат и Кун на съседния цар Адаазар (1 Пар. 18:8). "Морето" се поддържа от 12 бронзови вола. Този голям леген побира до 3 000 бата вода (2 Пар. 4:5), т.е. ок. 75 000 литра, която се доставя от гаваонците, а по-късно идва по тръби от водохранилищата на Витлеем. "Морето" служи за измиване на юдейските свещеници, които принасят постоянно животни в жертва на Яхве. Съдът вероятно има не само унилитарно-богослужебна функция, но и символизира космическия океан, както храмът представлява сътворения ред на вселената. Идолопоклонникът цар Ахаз сваля "морето" от медните волове и го поставя на каменен под (4 Цар. 16:17). Вавилонците, които завоюват Юдея през 586 г. пр. Хр., го начупват и отнасят за претопяване (4 Цар. 25:13).
4. Морето в символичната образност
Като част от божественото творение морето се контролира и управлява от Бога. Същевременно то представлява постоянна заплаха за бреговете, които задържат сляпата му стихия. Отношението на древните евреи към морето е белязано от двусмислие и противоречивост. От една страна те възприемат равномерния пулс на вълните като дихание на невидимото и въплъщение на пълнота и равновесие. Пророк Исайя неслучайно сравнява морските вълни с Божията правда (48:18). Когато търси в природата успоредици на измеренията на Бога, авторът на кн. Йов заключава, че Неговата мярка е "по-широка от морето" (11:9). Морската шир ражда и поддържа живота на безброй твари (Пс. 103:25).
От друга страна Библията отъждествява водите на хаоса с враговете на Израиля. Този паралел също се корени в Песах. В Изх. 14:22 се описва как водите на Червено море застават като стена отляво и отдясно на бягащите евреи, а в 15:16 техните врагове се "вкаменяват", когато евреите преминават. Думата "море" се използва метафорично от пророк Исайя като синоним на враждебните средиземноморски народи: "Богатството на морето към тебе ще се обърне, имотът на народите към тебе ще дойде" (60:5)12. Библията с трепет описва коварството на водната бездна, която поглъща и оплита с водорасли своите жертви (Йона 2:6). Пред морето с неговата необуздана сила и рев (Пс. 92:4) хората осъзнават своята преходност и слабост. Затова евреите понякога сравняват опълчващите се срещу тях врагове с бушуващо море, което би ги помело, ако не е Божията закрила (Йер. 6:23). Пристанището Тир се характеризира от Исайя метафорично като море или като морското чудовище Левиатан (23:4, 11; 26:11). В пророчеството на Езекиил срещу Тир (26:3, 19-20) морето служи като двойна метафора за политическите врагове на евреите и смъртта в шеола. По този начин морето представлява метафорично не само субекта на съда (другите народи) и наказанието на съда (царството на мъртвите), но то е също обектът на съда (общо нечестивите или частно един народ).
Не на последно място опасенията на израилтяните към морето се дължат на патриархалните тенденции в техния светоглед. За тях морето прилича на жена. Неговите приливи и отливи като женския мензис следват притеглянето на луната, която се обожествява от много езически религии. Морето - люлка на всичко живо, съответства на амниотичната течност на утробата, в която се развива човешкият живот. По морето плуват кораби (по правило от женски род), но в дълбините им се давят моряците (само мъже) и се крият чудовища. Подобно на Бога морето е всепроникващо и вечно, но за разлика от Бога то е променливо и капризно.
Апогеят и разковничето на еврейската история - бягството от Египет - се разгъва на фона на Червено море, чиито води Господ разделя на две, за да преминат евреите и отново ги събира, за да се удавят техните гонители. Бог притежава върховната власт над природата и хората - тази идея е изразена в прочутата песен на морето в Изх. 15 гл. В алегоричен план Песах не е само спасение на едно племе, а победа над хаоса и ново преображение на цялото творение (Прем. Сол. 19:6). Изходът може да се тълкува и като обред на прехода, като сакрална инициация, при която евреите не само се освобождават от враговете си, но и се отърсват от старата си същност и предишните си връзки, за да влязат в Обетованата земя. В новозаветните времена водата на кръщението се преосмисля като алегорично Червено море, което избавя от гнета на духовния фараон (дявола)13. Апостол Павел парадоксално пренася този образ върху първообраза, когато пише за предците си: "Всички в Мойсея се кръстиха в облака и в морето" (1 Кор. 10:2).
За религиите, включително и юдейската, водата притежава катартични свойства. Чрез умъртвяващия всичко всемирен потоп Бог очиства потъналата в грехове земя, за да я предостави на новото човечество. Потопът е предизвикателство за човешката цивилизация и нравствено предупреждение. Творецът обещава, че няма да има втори потоп (Бит. 9:11). Стихията на второто пришествие ще бъде огънят, както разкрива апостол Петър (2 Петр. 3:10). В разказа за страхливия пророк Йона морето и рибата са инструменти на Божията справедливост, предназначени да предизвикат неговото покаяние14.
Генисаретското езеро е едно от любимите места на Иисус Христос, Който често проповядва или почива там. Капризната природа на това "море" се превръща в сцена, на която Той извършва чудеса като ходенето по водата, умножаването на петте хляба и двете риби и укротяването на бурята. Чрез тържеството си над морето Спасителят демонстрира Божията сила и върховно господство над дивите пориви на естеството. Затова Иисус избира тук първите си ученици и ги призовава да станат "ловци на човеци" (Maт. 4:18,22; Maрк 1:16-20; Лук. 5:1-11). Христос като евреин несъмнено споделя древната представа за морето като обиталище на враждебни сили. Когато изгонва бесовете от двама души, Той им разрешава да влязат в стадо свине, които се хвърлят в Генисаретското езеро и се издавят за ужас на околните жители (Мат. 8:30-32). Не е случаен фактът, че след своето възкресение, при което възтържествува над смъртта, Христос се явява на последователите си именно на морския бряг (Йоан 21 гл.).
Христовите ученици продължават същата линия на резервираност към морето. Апостол Павел споменава, че се намирал в опасност и по море (2 Кор. 11:26), а когато пътува с кораб за Рим, едва не се удавя при корабокрушение при остров Малта (Деян. 27 гл.). Апостол Яков сравнява съмняващите и колебаещите се във вярата с "морска вълна, издигана и размятана от вятъра" (1:6). Във филипиката си срещу ранните еретици апостол Юда (не Искариот) също ги сравнява с вълни, на които по странен начин приписва зла воля и безнравственост (1:13). Оттук до мрачната символика на Апокалипсиса има само една крачка.
По предание Откровението е писано от св. Йоан Богослов по време на заточението му на остров Патмос до малоазийския бряг. Всъщност семантиката на морето в Откровението не е само отрицателна. Може би най-интересната му метафора тук е стъкленото море, което илюстрира Божията слава и е алюзия за небесното море пред Божия трон и медното море в храма. В Откр. 4:6 морето се описва като подобно на кристал. Този образ може би произхожда от няколко източника. На Синай еврейските старейшини виждат местостоенето на Бога като направено от чист сапфир (Изх. 24:10). Във видението на Езекиил над мистичните животни се простира свод като "чудесен кристал" (1:22). Апокрифът 1 Енох също сочи, че Божият трон и подът под него са от кристал (14:12, 18). От Енох тази символика прониква в Корана, където се говори за стъклен под престола на цар Соломон (27:44).
Изглежда като оксиморон картината на стъкленото море, "смесено с огън" в Откр. 15:2. Този образ не е еднозначен. Чрез него може би се описва отражението на светкавиците, които излизат от Божия престол (Откр. 4:5). Във видението си пророк Езекиил съзира Бог във вид на човек, чиято долна половина е изтъкана от огън (1:27; срв. 1:4, 13). Друг пророк, Даниил, вижда трона на Всевишния "като огнен пламък", пред който тече огнена река (7:9-10). Темата се доразвива от Енох, който разказва, че под Божия престол блика огнен поток (1 Енох 14:19).
Защо мъчениците, които стоят на стъкленото море, пеят песента на Мойсей и израилтяните след избавлението им от яростта на фараона при преминаването на Червено море (Изх. 15:1-18)? Тази вокална изява служи като прелюдия към видението за седемте чаши (гл. 15-16), в което се описват поразии, много близки до онези в Египет преди избавлението на евреите (Изх. 7-12). От една страна огненото море вероятно е алюзия за Песах и наказанието на врага чрез удавяне, а от друга страна то символизира спасението на Христовите последователи по време на гоненията и очакваното наказание за кървавата римска власт (срв. Откр. 8:5).
В Откр. 13:1 богопротивният звяр "със седем глави и десет рога" излиза от морето. Гл. 17 на Откровението е посветена на великата блудница, която седи "над многото води" и се опива от кръвта на светиите. Визионерът от Патмос изрично пояснява: "Водите.., дето седи блудницата, са народи и тълпи, племена и езици" (ст. 15). С това той актуализира старозаветното отъждествяване на богоненавистните хора с морската стихия. Още в съновидението на Даниил (7:3) от морето изплуват четири апокалиптични звяра, чиято сила ще се отнеме на Страшния съд. Според някои автори в този пасаж Даниил съчетава еклектично елементи от няколко древни произведения, посветени на борбата с хаоса - угаритския мит за Ваал и Ям, месопотамския епос "Енума елиш" и мита за Анзу15.
Отрицанието на морето или това, което се разбира под него, достига своя апогей в Откр. 21:2. Във видението на новото небе и новата земя, които ще бъдат установени след Второто пришествие и Страшния съд, морето е изчезнало. От субективната гледна точка на св. Йоан, заточен на пустинен остров, морето е препятствие, което трябва да се преодолее. От обективна гледна точка то персонифицира всяко зло, което би могло да застраши дори потенциално Божията власт и хармоничния ред в изкупената вселена. Но идеята за ликвидиране на морето съвсем не е нова. В съзнанието на автора на Апокалипсиса тя е внушена от три древни пророчества срещу Египет, Вавилон и Ниневия в Исайя 19:5, Йер. 51:36 и Наум 1:4. Бог се заклева, че ще отмъсти на тези държави, враждебни на евреите, като пресуши техните "морета", т.е. като съкруши силата им. Някои междузаветни апокрифи като Възнесението на Мойсей (10:6-7) и пророчествата на Сивила (5:158-161, 447-448) също предричат пресъхване на морето. В умерено дуалистичната литература на есеите от Кумран морската образност открито се асоциира със сатаната и подчинените му бесове (1QH 3:12-18; срв. 3:26-36)16.
Морето не се радва на човешката взаимност и в извънбиблейския фолклор. Апокрифи като 4 Ездра 13:1-13а и Песните на Соломон описват човек, подобен на Яхве, който излиза от морето. По този начин се подчертава Божието всемогъщие въпреки наличието на зло в света17. Marus като хидрографски термин се родее с индоевропейското mori "море". Славянската богиня Морена-Марена, която е богиня на смъртта, се асоциира пространствено с вода - река, поток и др.18 Нейната семантика явно е хтонична. В романтическата поезия от ХІХ в. "водите на смъртта" изпълняват подобна сакрално-злокобна функция19.
Настоящият кратък преглед на отношението на библейските писатели към морето разкрива, че в тяхната представа то притежава дихотомна конотация. То ражда, но и умъртвява; дава благодат, но се превръща и в проклятие; създадено е от Бога, но крие демонични сили. Алесандро Барико проницателно нарича морето "господар и роб, жертва и палач.., утроба на всяко ново раждане и лоно на всяка смърт.., господар на нищото, водител на всичкото.., възлюбен жених на луната и грижовен баща на ласкавите приливи".20 Възхвалявано или осъждано, морето изразява пълнотата и противоречивостта на битието и служи като огледало и стимул на усилията на човека да разчупи оковите на природата в името на метафизични цели. |
| |
|
|
