Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
30.04.2010 09:53 - Дийн Кунц | Гръмотевичният дом
Автор: minchev Категория: Забавление   
Прочетен: 997 Коментари: 0 Гласове:
0



      


|     Дийн Кунц
|     Гръмотевичният дом


>     ПЪРВА ЧАСТ
>     СТРАХЪТ ПРИСТИГА ТИХО…

    ГЛАВА 1

      Когато се събуди, помисли, че е ослепяла. Отвори очи и видя единствено лилава тъмнота — злокобни и безформени сенки се движеха сред други сенки. Но преди да изпадне в паника, мракът отстъпи мястото си на бледо сияние, което постепенно се превърна в бял таван.
      До носа й достигне мирисът на чисти чаршафи, на антисептични и дезинфекциращи препарати, на спирт за разтриване.
      Обърна глава и болката в челото я прониза като че ли бяха опрели електрически проводници в слепоочията й. Изображението пред очите й моментално се разфокусира. Когато погледът й се проясни, откри, че е в болнична стая.
      Не можеше да си спомни кога е постъпвала в болница. Дори не знаеше коя е тази болница и в кой град се намира.
      Какво ли ми има?
      Вдигна странно немощната си ръка, постави длан над веждите си и откри, че половината от челото й е бинтована. Косата й също бе необикновено къса. Досега не беше ли я носила по-дълга?
      Не й достигаше сила да задържи ръката си вдигната и я остави да падне върху завивките.
      Затвори очи с убеждението, че всичко това е сън. Когато ги отвори отново обаче, болничната стая си стоеше на същото място все такава — бял таван, бели стени, покрит със зелени плочки под, бледожълти пердета, които висяха от двете страни на големия прозорец. Зад стъклата се виждаха някакви борове или ели, а зад тях — облачно небе с малко синева тук-там. Имаше и друго, незаето легло — беше сама в стаята. Страничните преградки на леглото й бяха вдигнати, за да не падне на земята. Чувстваше се безпомощна като бебе в детско креватче.
      Осъзна, че не знае как се казва. Нито на колко години е. Нито каквото и да е за себе си.
      Направи опит да разсее белите пространства в съзнанието си, да ги махне и да върне спомените си, но напразно. Страхът прободе стомаха й като ледени иглички. Направи още по-сериозен опит да си спомни, но пак не успя.
      Амнезия. Мозъчно увреждане.
      Тези ужасни думи я удариха като чук. Явно бе претърпяла злополука, от която е пострадала главата й. Хрумна й, че я очакват постоянни мозъчни смущения, и това я накара да потрепери.
      Изведнъж, без да го очаква и без да се е стремила към това, си спомни името си. Сюзан. Сюзан Торнтън. И беше на трийсет и две години.
      Очакваният приток от спомени обаче се оказа съвсем слаб. Не се досети за нищо освен за името и възрастта си. Въпреки упоритите си усилия да преодолее тъмните петна в съзнанието си, не успя да се досети къде живее. Какво работи? Омъжена ли е? Има ли деца? Къде е родена? Кои училища е посещавала? Кое е предпочитаното й ястие? Каква музика обича най-много? Не откриваше отговор и за по-важните, и за по-дребните въпроси.
      Амнезия. Мозъчно увреждане.
      От страх сърцето й се разтуптя по-бързо. Тогава за щастие си спомни, че бе карала ваканцията си в щата Орегон. Не знаеше откъде е пристигнала там, нито каква работа се очаква да продължи след края на отпуската си; засега поне знаеше къде се намира. Някъде в Орегон. Последното нещо, което си спомняше, беше изгледът от чудесно планинско шосе. Пейзажът оттам нахлу в съзнанието й съвсем ясно. Беше се движила през борова гора, недалеч от морето, беше слушала радиото и се бе радвала на ясната синя утрин. Беше карала през заспало селце с каменни и дъсчени къщи, бе отминала няколко бавни камиона, натоварени с дървен материал, след това бе останала съвсем сама по пътя в продължение на няколко километра, а после… после…
      Нищо. След това се бе събудила объркана в болницата.
      — А, виж ти! Хайде, обадете се.
      Сюзан обърна глава, за да види човека, който й говореше.
      Очите й отново загубиха очертанията на предметите, а в тила й се появи тъпа болка.
      — Как се чувствате? Изглеждате бледа, но след всичко, което сте преживели, това може да се очаква, нали? Разбира се. Така си е.
      Гласът принадлежеше на медицинска сестра, която се приближаваше към леглото от отворената врата. Беше приятно закръглена жена с прошарена коса, топли кафяви очи и широка усмивка. На верижка около врата й висяха очила с бели рамки.
      Сюзан се опита да каже нещо. Не успя.
      Дори незначителното усилие да изрече някоя дума създаде такова чувство за лекота в главата й, че се уплаши да не припадне. Тази необичайна слабост я смути.
      Сестрата стигна до леглото и се усмихна окуражително:
      — Знаех си, че ще дойдете на себе си, миличка. Просто бях сигурна. Не всички бяха така убедени като мене. Но аз знаех, че имате дух. — После натисна бутона до леглото.
      Отново се опита да каже нещо и този път успя да издаде звук, макар и да беше само глухо и безсмислено бълбукане в задната част на гърлото. Изведнъж се зачуди дали изобщо ще проговори. Може би през останалата част от живота си щеше да бъде осъдена да издава само такива бълбукащи, безсмислени животински звуци. Понякога мозъчните увреждания предизвикват загуба на говора, нали? Нали?
      В главата й силно и неуморно биеше някакъв барабан. Изпитваше чувството, че се върти на въртележка, все по-бързо и по-бързо; искаше й се да сложи край на това постоянно движение на стаята, от което на човек му става лошо.
      Сестрата навярно бе забелязала паника в очите й, защото се обърна към нея:
      — Спокойно. Успокойте се, миличка. Всичко ще се оправи. — Тя провери капките на интравенозната банка, а после вдигна дясната китка на Сюзан, за да измери пулса й.
      „Боже мой, — помисли си Сюзан, — щом не мога да говоря, може би не мога и да ходя.“
      Опита се да помести крака под чаршафа. Изобщо не ги усещаше — бяха по-изтръпнали и неподвижни дори от ръцете й.
      Сестрата пусна китката й, но тя впи пръсти в ръкава на бялата престилка, докато правеше отчаяни опити да проговори.
      — Няма защо да бързате — внимателно я успокои сестрата.
      Но Сюзан знаеше, че й се налага да бърза. Отново кръжеше около границата на безсъзнанието. Биещата болка в главата сега се придружаваше от непрекъснато стесняващ се пръстен тъмнина, който проникваше в тялото й някъде от границите на полезрението й.
      В стаята се появи лекар с бяла престилка; очевидно в отговор на натиснатия от сестрата бутон. Беше едър мъж с мрачно лице на около петдесет години, с гъста черна коса, сресана назад над набразденото му с дълбоки бръчки лице.
      Сюзан умолително го изгледа, докато той вървеше към леглото й, и попита: „Парализирани ли са ми краката?“
      За миг реши, че наистина е произнесла тези думи, но после осъзна, че все още не е възвърнала гласа си. Преди да успее да повтори опита си, все по-плътно обгръщащата я тъмнина се сгъсти дотам, че можеше да вижда само петънце, после точка и накрая едва върха на карфица.
      Тъмнина.
      После заспа. Сънят й бе лош, много лош, кошмар.
      За стотен път сънува, че е отново в Гръмотевичния дом и лежи в езерце от топла кръв.


    ГЛАВА 2

      Когато се събуди отново, главоболието й беше изчезнало. Виждаше добре и не й се виеше свят.
      Отвън бе паднала нощ. Светлината в стаята бе мека, а безформена чернота се виждаше единствено зад прозорците.
      Стойката за интравенозно хранене бе изнесена. Покритата й със следи от иглите обезцветена ръка изглеждаше страшно тънка на фона на белия чаршаф.
      Обърна глава и видя едрия мъж с мрачното лице и бялата престилка. Стоеше до леглото и се взираше в нея. Кафявите му очи имаха особен, смущаващ поглед — сякаш гледаха в нея, а не към нея, сякаш той внимателно изучаваше най-съкровените й тайни; все пак в тези очи не се четяха никакви чувства, бяха безизразни като оцветено стъкло.
      — Какво ми се е… случило? — попита Сюзан.
      Значи можеше да говори. Гласът й бе слаб, дрезгав и произнасяше думите доста неразбираемо, но явно не бе докарана до нямо съществувание от удар или друго тежко мозъчно смущение, от което се бе опасявала преди това.
      Обаче още бе слаба. Оскъдните й способности видимо намаляха дори от няколкото едва прошепнати думи.
      — Къде… съм? — с треперещ глас продължи да пита тя. Гърлото й гореше при изговора на всяка сричка.
      Лекарят не отговори веднага на въпроса й. Взе устройството за регулиране на наклона на леглото, което висеше на жица зад главата й, и натисна един от четирите бутона. Горната половина на леглото се повдигна, като принуди и Сюзан да се изправи в седнало положение. После той остави регулиращото устройство и от металната гарафа, която бе поставена върху жълт пластмасов поднос на нощната масичка, наля вода в една чаша.
      — Отпивайте я на малки глътки — посъветва я той. — От доста време не сте поемали нито храна, нито вода през устата.
      Тя взе чашата. Водата й достави неописуемо удоволствие. Успокои раздразненото й гърло.
      Когато се напи, той пое чашата и я върна на шкафчето. Извади тънко фенерче от горния джоб на престилката си, приближи се до нея и огледа очните й дъна. Неговите очи останаха безизразни и неразгадаеми под гъстите вежди, които бяха слети така, че лицето му имаше постоянно намръщен вид.
      Докато го чакаше да завърши прегледа си, тя се опита да помести крака под завивката. Бяха слаби, неустойчиви и все още някак изтръпнали, но я послушаха. Оказа се, че не е парализирана.
      След като прегледа очите й, лекарят постави дясната си ръка на няколко сантиметра от очите й:
      — Виждате ли ръката ми?
      — Разбира се — отвърна тя. Гласът й още бе слаб и треперлив, но поне вече не бе дрезгав и можеше да се разбира.
      Неговият глас бе дълбок, а произношението му леко гърлено, но Сюзан не можеше да се досети от кой език идва.
      — Колко пръста съм изправил?
      — Три. — Тя бе убедена, че той търси у нея признаци за сътресение на мозъка.
      — А сега колко са?
      — Два.
      — И сега?
      — Четири.
      Той кимна одобрително, а дълбоките бръчки по челото му малко се загладиха. Очите му все още се взираха в нейните със съсредоточеност, от която й ставаше неудобно.
      — А знаете ли как се казвате?
      — Да, Аз съм Сюзан Торнтън.
      — Правилно. А второто име?
      — Катлийн.
      — Добре. На колко години сте?
      — На трийсет и две.
      — Добре. Много добре. Изглежда съзнанието ви е ясно. Гласът й отново бе започнал да става сух и дрезгав. Тя се поизкашля и каза:
      — Но това е почти всичко, което мога да си спомня.
      Намръщеният му израз не бе изчезнал напълно, но бръчките по широкото му квадратно лице отново се задълбочиха:
      — Какво искате да кажете?
      — Ами не мога да си спомня къде живея… или какво работя… дали съм омъжена…
      Той я огледа за миг и подсказа:
      — Живеете в Нюпорт Бийч, Калифорния.
      Веднага щом той произнесе името на града, тя си спомни къщата си — приятна сграда в испански стил с червени керемиди на покрива, бели измазани стени и прозорци с решетки, сгушена сред няколко високи палми. Колкото и да се напрягаше обаче, не можа да си спомни името на улицата и номера на къщата си.
      — Работите в нюпортската корпорация „Майлстоун“ — продължи лекарят.
      — Майлстоун? — повтори Сюзан. В паметта й просветна нещо далечно.
      Лекарят напрегнато се взираше в нея.
      — Какво има? — едва продума тя. — Защо ме гледате така?
      Той учудено примигна, после се усмихна с известно смущение. Явно бе, че се смее рядко и този път усмивката му бе пресилена:
      — Ами… тревожа се за вас естествено. И искам да знам с какво точно си имаме работа. Временната амнезия не е рядко явление в случаи като този и се лекува лесно. Но ако имате нещо повече от временна амнезия, трябва изцяло да променим подхода си. Ясно ви е значи, че за мене е важно да разбера дали името „Майлстоун“ значи нещо за вас.
      — Майлстоун — замисли се тя. — Да, познато е. Донякъде ми е познато.
      — Вие работите като физик там. Защитили сте докторската си дисертация в Лосанжелеския университет преди няколко години и след това направо сте постъпили в „Майлстоун“.
      — Ах — възкликна тя и проблясъкът в съзнанието й придоби нови очертания.
      — От корпорацията ни казаха някои неща за вас продължи той. — Нямате деца. Не сте омъжена, нито сте разведена. — Той наблюдаваше как тя възприема думите му. — Започнаха ли вече нещата да идват на мястото си?
      — Да — облекчено въздъхна Сюзан. — Но само донякъде. Някои неща се връщат…, но не всички. Просто случайни парченца оттук-оттам.
      — Ще ви отнеме известно време. Не може да се очаква да се съвземете веднага след такова нараняване.
      Имаше да го пита още много неща, но любопитството й бе силно като просмуканата в нея умора и по-слабо от жаждата й. Отпусна се на възглавницата да си поеме дъх и помоли за още вода.
       Този път той й сипа само една трета от чашата. Отново предупреди да пие на малки глътки.
      Тя не се нуждаеше от предупреждението. Дори сега, след като бе поела само петдесетина грама вода, се чувстваше като преяла, като след края на богат обед.
      — Не знам как се казвате — забеляза тя, като изпи водата си.
      — О, извинявайте. Витески. Доктор Лион Витески.
      — Чудех се за акцента ви. Мисля, че ми се счу нещо подобно, права ли съм? Витески… от полски произход ли сте?
      Той, изглежда, се притесни, а погледът му се отмести от нея:
      — Да. Останах сирак през войната. Пристигнах в тази страна през 1946 година, когато бях седемнайсетгодишен. Бях поканен от чичо си. — Вече не говореше спонтанно, а сякаш рецитираше внимателно заучена реч. — Преодолял съм повечето от полския си акцент, но предполагам, че никога няма да се отърва изцяло от него.
      Тя явно се бе докоснала до болното му място. Единствено споменаването на акцента му го бе накарало да заеме неочаквано отбранителна позиция.
      Побърза да смени темата, като заговори по-бързо от преди:
      — Между другото… имате ли някаква представа къде се намирате?
      — Ами спомням си, че карах ваканцията си в Орегон, макар че не мога да кажа накъде точно се бях запътила. Така че трябва да сме някъде в Орегон, нали?
      — Да. А името на града е Уилоуок. Населението му е около осем хиляди души. Център на общината е. Жителите наоколо ce занимават главно със земеделие и това е единствената болница. Не е особено голяма. Етажите са само четири, а леглата — двеста и двайсет. Но условията са добри. Според мен персоналът тук е много по-добър, отколкото в някои от по-специализираните болници в големите градове, защото сме в състояние да оказваме много повече внимание на всеки от пациентите. А личното внимание често играе сериозна роля за оздравяването.
      В гласа му не се чувстваха гордостта и ентусиазмът, които думите му би трябвало да предизвикват. Беше безизразен и монотонен почти като гласа на машина.
      „Или причината се крие в мене — помисли си тя. — Дали просто възприятията ми не са в ред?“
      Въпреки че се чувстваше отпаднала и въпреки туптенето, което отново бе започнало в главата й, тя надигна глава и попита:
      — Докторе, как съм попаднала тук? Какво се е случило с мен?
      — Не си ли спомняте за злополуката?
      — Не.
      — Спирачките на колата ви са отказали. Били сте на един отрязък от пътя с много завои, на три километра южно от отклонението за „Вютоп“.
      — Вютоп?
      — Да. Хотел „Вютоп“. Място за отдих. Голям стар курорт. Построен е преди петдесет-шейсет години и мисля, че навремето е бил по-популярен, отколкото е сега. Истински хотел, който ти предлага възможност да се откъснеш от всекидневието.
      Докато слушаше доктор Витески, Сюзан бавно си спомни. Затвори очи и си представи курорта, както бе показан в поредица от цветни снимки в списание „Травъл“ от миналия февруари. Беше направила резервация за стая, където да прекара няколко дни от отпуската си веднага след като прочете статията, тъй като бе очарована от обширните веранди на хотела, от множеството фронтони по покривите му, от колоните в хола и от просторните градини.
      — Така или иначе — махна с ръка Витески, — спирачките ви са отказали и вие сте изпуснали управлението на колата. Спуснали сте се по един насип, преобърнали сте се два пъти и сте се ударили в някакви дървета.
      — Мили Боже!
      — Колата ви бе цялата смачкана. — Той поклати глава. — Цяло чудо е, че не сте се убили.
      Тя внимателно докосна превръзката, която покриваше половината от челото й:
      — Това нараняване тежко ли е?
      Гъстите тъмни вежди отново се сключиха и на Сюзан изведнъж й се стори, че изражението му не е истинско, а по-скоро театрално.
      — Не е особено сериозно — обясни той. — Широк разрез. Имахте силно кръвотечение и в началото раната трудно зарастваше. Но утре или в другиден ще ви махнат конците; не мисля, че ще ви остане белег. Погрижихме се шевът да се постави както трябва.
      — Мозъчно сътресение? — попита тя.
      — Да. Но не особено силно и то не може да обясни защо бяхте в кома.
      С всяка минута умората и главоболието й нарастваха.
      Сега отново се съсредоточи:
      — Кома?
      Витески кимна:
      — Направихме ви изследване на мозъка със скенер, разбира се, но не открихме признаци за емболия. Нямаше подпухване на мозъчната тъкан. Липсваха и струпвания на флуиди в черепа, затова там не е имало натиск. Главата ви е била ударена силно, което има нещо общо с комата, но за съжаление не можем да вземем по-определено становище. Независимо от онова, което твърдят медицинските драми по телевизията, съвременната медицина не разполага с отговор за всичко. Важното е, че излязохте от комата без видими трайни увреждания. Знам, че празнините в спомените може би ви смущават и дори ви плашат, но съм убеден — с течение на времето ще преодолеете и тях.
      Все още говореше като че ли рецитира добре заучен сценарий, помисли си разтревожена Сюзан.
      Но не се разпростря особено над това, защото този път странният маниер, по който докторът говореше, бе по-малко интересен от самия смисъл на думите му. Кома. Този термин й смразяваше кръвта. Кома.
      — Колко време съм била в безсъзнание? — попита.
      — Двайсет и два дена.
      Тя се вторачи, зяпна към него изумена.
      — Така е — потвърди той.
      — Не. Не може да бъде.
      Винаги е била господар на живота си. В изработването на плановете си стигаше до дребнавост, стремеше се да бъде подготвена за всички възможности. В личния си живот упражняваше почти същата научна методология, която й бе позволила да защити доктората си по физика на елементарните частици почти една година преди връстниците си — колеги в тази област. Не обичаше изненадите, не й харесваше да зависи от друг вместо от себе си; а мисълта, че може да се окаже безпомощна буквално я ужасяваше. А сега Витески й казваше, че е прекарала двайсет и два дена в състояние на пълна безпомощност в пълна зависимост от останалите, а това дълбоко я разтревожи.
      Ами ако никога не бе излязла от комата?
      Или още по-лошо — ако се бе събудила парализирана от врата надолу, обречена да живее в пълна безпомощност? Ако й се бе наложило до края на дните й да бъде хранена и обличана, да бъде водена до тоалетната от наемни болногледачи?
      Потрепера.
      — Не — отсече тя. — Невъзможно е да не съм била на себе си толкова много време. Невъзможно е. Сигурно има някаква грешка.
      — Не може да не сте забелязали колко сте отслабнали — наблегна Витески, — Загубили сте поне седем килограма.
      Тя вдигна ръце, Бяха като сламки. И малко преди това бе забелязала, че изглеждат ужасяващо, но не бе пожелала да се размисли какво значи това.
      — Давахме ви течности интравенозно, разбира се — продължи докторът. — Иначе отдавна бихте умрели от обезводняване. Към течностите прибавяхме и нещо хранително, преди всичко гликоза. Но не сте поемали истинска храна, тоест твърда храна, повече от три седмици.
      Сюзан беше метър и шейсет и четири сантиметра и идеалното й тегло (като се отчетат тънките й кости) беше около петдесет килограма. В момента тежеше между четиридесет и четиридесет и два и ефектът от загубата бе поразителен. Постави ръце върху одеялото и дори през завивката усети колко остри и кокалести са станали бедрата й.
      — Двайсет и два дена — замислено промълви тя.
      Накрая прие фактите неохотно.
      Когато престана да се съпротивлява на истината, главоболието и отпадналостта й се върнаха. Отпусна се на възглавницата си немощна като купчина мокро сено.
      — Засега ви стига толкова — заяви Витески. — Мисля, че ви оставих да говорите прекалено много. Не е редно да се уморявате толкова. В момента ви трябва много почивка.
      — Почивка? — възкликна тя. — Не. За Бога, аз съм почивала двайсет и два дена!
      — Не може да се нарече почивка състоянието, което сте прекарали в кома. То не е като нормалния сън. Възстановяването на силите и на издръжливостта ви няма да стане веднага.
      Вдигна регулиращото устройство, натисна един от четирите бутона и спусна горната част на леглото.
      — Не — възропта Сюзан, уплашена изведнъж. — Почакайте. Моля ви, почакайте малко.
      Той не обърна внимание на протеста й и спусна леглото до края.
      Тя впи пръсти в рамката и се опита да седне, но бе твърде изтощена, за да се повдигне.
      — Не мислите, че сега ще мога да заспя, нали? — попита тя, макар да чувстваше, че има нужда от сън. Усещаше, че уморените й очи сълзят и парят. Клепките й тежаха като оловни.
      — Имате нужда най-вече от сън — увери я той.
      — Но не мога.
      — А видът ви говори точно за обратното. Вие сте просто изтощена. И в това няма нищо чудно.
      — Не. Не това искам да кажа. Аз не смея да заспя, не се събудя?
      — Ще се събудите, разбира се.
      — А ако изпадна отново в кома?
      — Няма да изпаднете.
      Ядосана, че той не може да разбере страха й, стисна зъби и повтори:
      — Но ако изпадна!
      — Вижте, не може да се страхувате цял живот от заспиването — бавно и търпеливо започна Витески като че ли се мъчеше да убеди малко дете. — Просто се отпуснете. Излезли сте от комата. Ще се оправите. Сега е вече доста късно и аз самият имам нужда от нещо за хапване и малко сън. Просто се отпуснете. Хайде? Отпуснете се.
      „Ако това е най-доброто му поведение, помисли си Сюзан, — какъв ли става, когато не се опитва да е любезен?“
      Той тръгна към вратата.
      Искаше й се да извика: „Не ме оставяйте сама!“ Но упоритият й навик да разчита само на себе си не й разреши да се държи като уплашено дете. Не искаше да зависи от доктор Витески или от когото и да е.
      — Починете си — посъветва я накрая той. — Всичко ще изглежда по-добре сутринта.
      После изгаси горното осветление.
      Сенките изскочиха като живи същества, които дотогава са се крили под мебелите и под первазите на пода. Макар че не си спомняше някога да я е било страх от тъмнината, сега се притесни; пулсът й се ускори.
      Единствената светлина бяха студените флуоресцентни лъчи от лампите в болничния коридор, които минаваха през отворената врата, и мъждукането от малка лампичка в един от ъглите на стаята.
      Силуетът на Витески бе ясно очертан на вратата от светлината на коридора. Лицето му вече не се виждаше; изглеждаше като изрязана от черна хартия фигура.
      — Лека нощ — пожела й той.
      После затвори вратата зад гърба си и така светлината от коридора напълно се загуби.
      Сега имаше само една лампа, чиято крушка бе не повече от петнайсет вата. Тъмнината заобиколи още повече Сюзан и набразди леглото. Беше сама.
      Погледна към другото легло, което бе обгърнато от сенки като черен креп; заприлича й на катафалка. Сега силно й прииска да има състайник.
      „Така не бива — помисли си. — Не е редно да ме оставят сама. След като току-що съм излязла от комата. Разбира се, че при мене трябва да има човек — сестра, санитарка, някой.“
      Клепачите й бяха натежали, много натежали.
      „Не — сърдито си каза тя. — Не бива да заспивам. Не и преди да съм убедена, че хубавата ми малка дрямка няма да се превърне в още една двайсет и два дневна кома.“
      Няколко минути се бори с все по-силно обхващащата я прегръдка на съня, като стискаше юмруци така силно, че ноктите й болезнено се забиваха в дланите. Но очите й така я пареха и боляха, че накрая реши да ги затвори за малко и да ги остави да си починат. Беше сигурна, че е в състояние да затвори очи, без да заспива. Разбира се, че можеше. Това е много лесно.
      Прекрачи в обятията на съня като камък, запратен в дълбините на бездънен кладенец.
      Засънува.
      В съня си лежеше върху твърд и влажен под в огромно, мрачно и студено място. Не беше сама. Те бяха с нея. Тя тичаше и се препъваше слепешката през неосветеното пространство, по тесни каменни коридори; бягаше от кошмара, който всъщност беше неин спомен от истинско място и истинска случка, за действителен ужас, който бе преживяла на деветнайсетгодишна възраст.
      Гръмотевичният дом.


    ГЛАВА 3

      На другата сутрин, няколко минути след като Сюзан се събуди, при нея влезе пълничката сивокоса сестра. Очилата висяха на верижката около врата й както преди и подскачаха върху внушителните гърди при всяка нейна крачка. Тя сложи термометър под езика на Сюзан, хвана китката й, за да премери пулса, после вдигна очилата си и видя показанията на термометъра. Докато правеше всичко това, не спираше да бърбори. Казвала се Телма Бейкър. Твърдеше, че винаги е била убедена, че Сюзан накрая ще се оправи. Била медицинска сестра вече трийсет и пет години, първо в Сан Франциско, после тук, в Орегон, и рядко е правила грешки относно възможното възстановяване на пациентите. Работата й като медицинска сестра била за нея така естествена, че се чудела дали в нея не се е преродила първокласна сестра от някой предишен живот.
      — Но, разбира се, мене не ме бива за нищо друго — засмя се сърдечно тя. — Със сигурност не струвам кой знае колко като домакиня вкъщи!
      Добави, че не я бивало особено и в оправянето с парите — да харчи в рамките на банковата си сметка всеки месец й коствало огромни усилия. Нямала успех и в брачния живот. Двама съпрузи, два развода, никакви деца. Освен това не готвела особено добре. Не обичала шиенето, мразела го.
      — Но съм ужасно добра сестра и се гордея с това — наблегна няколко пъти с очарователната си усмивка, в която участваха кафявите й очи заедно с устата — усмивката наистина показваше какво удовлетворение намира в работата си.
      Тя се хареса на Сюзан. Обикновено дърдорковците не й допадаха. Но приказките на госпожа Бейкър бяха забавни, често нелишени от ирония към самата нея, и действаха по странно успокояващ начин.
      — Гладна ли сте? — попита сестрата.
      — Умирам от глад. — Наистина се бе събудила гладна като вълк.
      — От днес започвате да приемате твърда храна — съобщи й госпожа Бейкър. — В режим на лека диета, разбира се.
      Още преди сестрата да свърши, в стаята се появи млад рус санитар, който донесе закуската й — черешово желе, ненамазана филия препечен хляб с лъжица конфитюр и малко рядък грис. Сюзан никога не бе виждала по-привлекателно блюдо. Но беше разочарована от количеството и го каза.
      — Наистина не изглежда много — съгласи се госпожа Бейкър, — но, повярвайте ми, мила, ще се чувствате преяла още преди да изядете и половината. Не забравяйте, че не сте поемали твърда храна от три седмици. Стомахът ви се е свил. Ще трябва да мине още време, преди да възвърнете нормалния си апетит.
      Сестрата излезе, за да се погрижи и за други пациенти, а скоро след това Сюзан установи, че бе имала право. Макар че върху подноса нямаше много храна и макар че дори и скромната порция бе за нея божествена на вкус, тя не смогна да я изяде цялата.
      Докато се хранеше, си мислеше за доктор Витески. Все още чувстваше, че не би трябвало да я оставя сама, без никаква грижа. Въпреки сърдечното отношение на госпожа Бейкър болницата все още й изглеждаше студена и отблъскваща.
      Когато не можеше да поеме повече храна, обърса уста с книжната салфетка, запрати настрани масичката върху колелцата й и изведнъж изпита чувството, че я наблюдават. Вдигна глава.
      Беше застанал на отворената врата — висок, елегантен мъж на около трийсет и осем години. Носеше тъмни обувки, тъмни панталони, бяла престилка, бяла риза и зелена вратовръзка, а в лявата си ръка държеше бележник. Лицето му беше интересно и чувствително; правилните му черти изглеждаха като изваяни от талантлив скулптор. Сините му очи блестяха като излъскани скъпоценни камъни и контрастираха интересно с голямата му и пищна черна коса, която бе сресана назад.
      — Госпожице Торнтън — започна той, — радвам се да ви видя седнала, будна и в съзнание. — Приближи се към леглото. Усмивката му беше по-мила дори от усмивката на Телма Бейкър. — Аз съм вашият лекуващ лекар. Доктор Макгий. Доктор Джефри Макгий.
      Протегна ръка към нея и тя я стисна. Ръката му беше суха, твърда и силна, но допирът й бе лек и приятен.
      — Мислех, че доктор Витески е лекуващият ми лекар.
      — Той е главният лекар, но грижата за вас е поверена на мене. — В гласа му се чувстваше мъжествена увереност, но все пак бе приятно мек и успокояващ. — Аз ви приех, когато постъпихте в отделението за спешни случаи.
      — Но вчера доктор Витески…
      — Вчера имах почивен ден. Не се занимавам с частната си практика два пъти седмично, но отсъствам един ден от болницата — само един ден, — така че вие сте избрали него, разбира се. След като лежахте като камък двайсет и два дена, след като ме бяхте разтревожили толкова много, трябваше да излезете от комата, когато ме няма. — Той поклати глава, като се правеше едновременно на учуден и засегнат. — Дори никой не ми бе казал до тази сутрин. — Намръщи й се на шега. — Вижте, госпожице Торнтън, ако моите пациенти участват в някакви медицински чудеса, настоявам да присъствам, когато се случват, така че те да се припишат на мене, а аз да се радвам на славата. Ясно ли е?
      Сюзан се усмихна изненадана от шеговития му тон:
      — Да, доктор Макгий. Ясно ми е.
      — Добре. Много добре. Радвам се, че се разбрахме за това. — Той се усмихна. — Как се чувствате тази сутрин?
      — По-добре.
      — Готова ли сте да прекарате вечерта в танци и в обиколка на баровете?
      — Може би утре.
      — Значи се разбрахме. — Погледна към подноса от закуската й. — Виждам, че имате апетит.
      — Опитах се да изям всичко, но не можах.
      — Точно така казва и Орсън Уелс.
      Тя се засмя.
      — Добре сте се справили — кимна той към подноса й. Трябва да започнете да се храните с малки количества и по-често, това е нормално. Не се тревожете особено за възстановяването на силите си. Преди да усетите, ще започнете да дебелеете и ще тръгнете уверено по пътя на възстановяването. Боля ли ви глава тази сутрин? Виеше ли ви се свят?
      — Не.
      — Нека проверя пулса ви. — Посегна към китката й.
      — Госпожа Бейкър ми го премери преди закуска.
      — Знам. Това е само извинение да се докосна до ръката ви.
      Сюзан отново се засмя:
      — Вие се различавате от повечето лекари.
      — Значи вие мислите, че лекарят трябва да бъде делови, сериозен и без чувство за хумор, така ли?
      — Не непременно.
      — Препоръчвате ли ми да се опитам да приличам повече на доктор Витески?
      — Определено не.
      — Той _ее пре-красен ле-кар_. — Макгий направи великолепна имитация на акцента на Витески.
      — Сигурна съм, че е така. Но допускам, че вие сте дори по-добър.
      — Благодаря. Комплиментът е забелязан и ще ви донесе малко намаление в окончателната сметка, която ще ви представя.
      Все още само държеше ръката й. Накрая погледна часовника си и й премери пулва.
      — Ще оживея ли? — попита го тя.
      — Това е съвсем сигурно. Оправяте се бързо. — Той все така държеше ръката й и продължи: — Сега сериозно, мисля, че не е лошо лекарят и пациентът да си разменят някои смешки. Според мене това помага на пациента да запази положителното си отношение към лечението, а това ускорява оздравяването му. Но някои хора не искат лекарят им да бъде весел. Имат нужда от човек, който да се държи като че носи целия свят на плещите си; така се чувстват по-спокойни. Така че, ако шегите ми ви тревожат, мога да ги понамаля или да ги спра изцяло. Важното е да се чувствате добре и да разчитате на грижите, които се полагат за вас.
      — Продължавайте и се шегувайте колкото ви се иска усмихна се Сюзан. — Настроението ми и без това има нужда от повдигане.
      — Няма защо да сте мрачна. Най-лошото е зад гърба ви.
      Той леко стисна ръката й, преди накрая да я пусне.
      За свое учудване Сюзан малко се разочарова, че я е пуснал така бързо.
      — Доктор Витески мисли, че има някои празноти в паметта ви — каза той.
      — По-малко, отколкото вчера — намръщи се тя. — Предполагам, че всичко ще се върне рано или късно. Но празните места са все още доста.
      — Искам да си поговорим за това. Но първо трябва да направя обиколката си. Ще се върна след няколко часа и ще ви помогна да освежите паметта си — ако нямате нищо против.
      — Напротив.
      — Почивайте си.
      — Какво друго мога да правя?
      — Засега няма да играете тенис.
      — Жалко! Бях си определила среща с госпожа Бейкър!
      — Ще трябва просто да я отмените.
      — Добре, доктор Макгий.
      Тя с усмивка се загледа след него. Движенията му бяха самоуверени и наситени с природна грациозност.
      Вече й бе оказал положително въздействие. Бе започнала да я обзема страхова невроза, но сега й стана ясно, че притеснението й е било изцяло субективно, просто резултат от слабост и объркване; за него нямаше логическо обяснение. Вече не намираше странното поведение на доктор Витески за странно, а и самата болница не й се струваше опасна.
      След половин час, когато госпожа Бейкър отново намина при нея, Сюзан я помоли за огледало и после съжали за това. Видя в него отражението на бледо и изпито лице. Сиво-зелените й очи бяха налети с кръв и заобиколени от тъмна, подпухнала кожа. За да улесни лечението и превръзката на разрязаното й чело, някой санитар в отделението за спешна помощ бе подрязал дългата й руса коса; беше я накълцал, без да се замисли за вида й. В резултат бе останало рошаво вълмо. Освен това след двайсет и два дена без грижи косата й бе мазна и сплъстена.
      — Боже мой, изглеждам ужасно! — възкликна тя.
      — Разбира се, че не — възрази сестрата. — Само малко отпаднала. Няма никакви трайни увреждания. Веднага щом възстановите теглото, което сте загубили, бузите ви ще се налеят, а торбичките под очите ви ще изчезнат.
      — Трябва да измия косата си.
      — Няма да можете да отидете до банята и да застанете пред умивалника. Ще усещате краката си като гумени. Освен това не можете да миете главата си, докато не са свалили бинтовете, а това ще стане най-рано утре.
      — Не. Днес. Веднага. Косата ми е мазна и главата ме сърби. Кара ме да се чувствам нещастна, а това не помага за възстановяването ми.
      — Няма да спорим, мила. Вашето няма да стане, така че не се впускайте в спор. Най-многото, което мога да направя, е да ви осигуря сухо измиване.
      — Сухо измиване? Какво е това?
      — В косата се слага пудра, оставя се да попие малко от мазнината и после се изчетква. Това ви правехме два пъти седмично, докато бяхте в кома.
      Сюзан прокара ръка през увисналата си коса:
      — Това ще помогне ли?
      — Малко.
      — Добре, да го направим. — Госпожа Бейкър донесе кутия, с пудра и четка.
      — А вещите, които имах в колата си? — попита Сюзан. Останало ли е нещо от тях след злополуката?
      — Разбира се. Всичко е тук, в килера.
      — Бихте ли ми донесли кутията с грима?
      — Той наистина е привлекателен, нали? — засмя се сестрата. — А е и мил. — Намигна и добави: — А не е и женен.
      Сюзан се изчерви:
      — Не знам какво имате предвид.
      Госпожа Бейкър тихо се засмя и погали ръката й:
      — Не се притеснявайте, малката ми. Досега не съм виждала пациентка на доктор Макгий, която да не се е опитвала да изглежда по най-добрия начин. Девойките се вълнуват, когато той се приближи. Младите дами като вас добиват оня безпогрешен блясък в очите си. Дори белокоси баби, полуокуцели от артрит, двайсет години по-възрастни от мен, четиридесет години по-възрастни от доктора — всички се докарват, за да изглеждат по-добре пред него, а като изглеждат по-добре, започват и да се чувстват по-добре като че всичко има и лечебен ефект.


      Доктор Макгий се върна малко преди обед, като буташе пред себе си малка количка от бюфета, върху която бяха поставени два подноса.
      — Реших, че ще е по-добре да обядваме заедно, докато разискваме здравните ви проблеми.
      — Лекарят да обядва с пациента си? — учуди се тя.
      — Тук ние не се придържаме толкова към протокола като във вашите градски болници.
      — Кой плаща за обеда?
      — Вие, разбира се. Не сме чак толкова далеч от всичко.
      Младата жена се засмя:
      — Какво има за обяд?
      — За мене има сандвич с пиле и маруля и ябълков пай. За вас — ненамазана препечена филия, грис и…
      — Това вече взе да се повтаря.
      — А, но този път име нещо по-екзотично от черешовото желе — закачливо каза той. — Лимоново желе.
      — Просто ще ми се спука сърцето.
      — И купичка компот от праскови. Ястие за истински чревоугодник.
      Той си издърпа един стол, после спусна максимално леглото й, за да могат да си приказват докато се хранят.
      Докато поставяше подноса й на масичката до леглото и вдигаше пластмасовия му капак, той й намигна:
      — Изглеждате хубава и свежа.
      — Изглеждам като самата смърт, леко затоплена.
      — Нищо подобно.
      — Да, така е.
      — Този грис изглежда като позатоплена смърт, но вие изглеждате хубава и свежа. Не забравяйте — аз съм докторът, вие сте пациентката, а пациентите не бива никога, никога да бъдат на различно мнение от лекарите си. Не сте ли запозната с болничния етикет? Щом казвам, че изглеждате хубава и свежа, значи е точно така, за Бога.
      — Ясно. — Сюзан се усмихна и реши да не се противи повече. — Как съм могла да бъда такава анархистка?
      — Изглеждате хубава и свежа, Сюзан.
      — Колко мило, че го казвате, доктор Макгий.
      — Сега е вече по-добре.
      Тя си бе „измила“ косата с пудра, бе си сложила и малко грим и червило. Благодарение на капките, които също бе открила, очите и не бяха вече кръвясали, макар че бялото им още беше с жълт болезнен оттенък. Бе сменила и болничната си нощница със собствената си синя копринена пижама. Знаеше, че не изглежда в най-добрата си форма, но поне малко по-добре, а това „малко по-добре“ я караше да се чувства много по-спокойна, точно както госпожа Бейкър бе предсказала.
      Докато обядваха, говориха за празнотата в паметта на Сюзан и се опитваха за запълнят дупките, които едва вчера бяха толкова многобройни и огромни, а днес бяха намалели и бяха станали далеч по-незначителни. Със събуждането си тази сутрин тя откри, че може да си спомни повечето неща без усилие.
      Беше родена и израснала в южните крайни квартали на Филаделфия, в приятна двуетажна бяла къща, на оградена от брястове улица с други подобни къщи. Зелени морави. Покрити входове. Квартално увеселение на всеки четвърти юли. Коледари по Коледа. Приятни и мили съседи.
      — Сигурно сте имали идеално детство — вметна Макгий.
      Сюзан преглътна малко лимоново желе и отвърна:
      — Имаше чудесни предпоставки за идеално детство, но за щастие не излезе така. Бях много самотно дете.
      — Когато постъпихте тук — намеси се той, — опитахме да се свържем със семейството ви, но не открихме никого.
      Тя му разказа за родителите си, защото искаше да е сигурна, че в спомените й за тях няма празни пространства, и отчасти, защото Макгий беше приятен събеседник, и тъй като изпитваше остра нужда да говори след двайсет и два дена, прекарани в мълчание и мрак. Майка й, Реджайна, бе загинала при пътно произшествие, когато Сюзан бе едва на седем години. Шофьорът на камион за доставка на бира беше получил инфаркт на волана, колата му бе преминала на червен светофар, а шевролетът на Реджайна се бе оказал в средата на кръстовището. Сюзан не си спомняше кой знае какво от майка си, но тази празнина нямаше нищо общо с нейния нещастен случай и амнезията след това. В края на краищата бе познавала майка си само седем години, а от момента, когато камионът беше сплескал шевролета, бяха минали двайсет и пет. Жалко наистина, но Реджайна бе избледняла неизбежно от съзнанието й, както избледнява образът от стара снимка, оставена прекалено дълго на слънце. Ясно си спомняше обаче баща си. Франк Торнтън бе висок, малко пълен човек, собственик на що-годе печеливш магазин за мъжко облекло, когото Сюзан бе обичала искрено. Винаги бе усещала, че и той я обича, макар никога да не бе й го казвал. Беше тих, внимателен и доста стеснителен човек, който се чувстваше най-доволен, когато бе сам в кабинета си с хубава книга и с лулата си. Навярно би бил по-общителен, ако вместо дъщеря имаше син. Винаги бе общувал по-свободно с мъже, отколкото с жени и задачата да отгледа момичето си явно го бе поставила в неловко положение. Бе умрял от рак десет години след смъртта на съпругата си, през лятото, когато Сюзан бе завършила гимназия. Беше станало така, че тя бе навлязла в света на възрастните по-самотна от всякога преди това.
      Доктор Макгий дояде сандвича си с пиле и маруля, изтри уста с книжна салфетка и попита:
      — Не сте ли имали лели, чичовци?
      — Една леля и един чичо. Но и двамата бяха непознати хора за мен. Бабите и дядовците ми бяха измрели. Но знаете ли — да прекараш така самотно детството си не е изцяло лошо. Научих се да разчитам изключително на себе си и това се оказа от полза по-нататък в живота ми.
      Докато докторът ядеше ябълковия си пай, а Сюзан опитваше компота си от праскови, говореха за университетските й години. Бе завършила в колежа Брайърстед в Пенсилвания, а после бе продължила учението си в Калифорния и бе защитила магистърската и докторската си дисертация в Лосанжелеския университет. Спомняше си тези години съвсем ясно, макар че всъщност би предпочела да е забравила някои от събитията през втората година в Брайърстед.
      — Нещо не е наред ли? — забеляза изражението й Макгий и върна хапката с ябълков пай, която поднасяше с вилицата към устата си.
      — А? — примигна тя.
      — Изражението ви… — Той се намръщи. — За миг добихте вид като че ли сте видели призрак.
      — Да. В известен смисъл. — Изведнъж не беше вече гладна. Остави лъжицата и отстрани подвижната масичка.
      — Искате ли да говорите за това?
      — Беше само неприятен спомен — обясни тя. — Нещо, за което се моля на Бога да можех да забравя.
      Макгий махна подноса си, без да е довършил пая:
      — Разкажете ми.
      — О, това е нещо, с което не бих искала да ви товаря.
      — Натоварете ме.
      — Мрачна история е.
      — Щом ви тревожи, разкажете ми за нея. Аз обичам от време на време да чуя по някоя интересна мрачна история.
      Тя не се усмихна. Дори Макгий не можеше да придаде очарование на Гръмотевичния дом.
      — Ами…, когато бях втори курс в Брайърстед, се срещах с един младеж на име Джери Стийн. Беше много приятен. Харесвах го. Дори много. Всъщност бяхме започнали да разискваме дали да се оженим, след като се дипломираме. После го убиха.
      — Съжалявам — поклати глава Макгий. — Как стана това?
      — Той смяташе да даде клетва пред едно братство.
      — О, Боже! — с разбиране възкликна докторът.
      — Изпитанията, на които бе подложен… стигнаха прекалено далеч.
      — Това е такъв отвратителен и глупав начин да се умре.
      — Джери имаше много заложби — тихо добави тя. — Беше умен, чувствителен, умееше да се труди…
      — Веднъж, когато бях дежурен в спешното отделение, докараха едно момче, което бе жестоко обгоряло в някакъв колежански ритуал за встъпване в братство. Казаха ни, че било изпитание чрез огън, нещо за доказване на мъжествеността, глупав детински ритуал, който не могли да овладеят. Тялото му имаше над осемдесет процента изгаряне. Умря след два дена.
      — Джери Стийн не загина от огън — каза Сюзан, — а от омраза.
      Потръпна от спомена.
      — Омраза ли? — попита Макгий. — Какво искате да кажете?
      Тя помълча за миг, припомняйки случилото се отпреди тринайсет години. Макар че болничната стая бе приятно затоплена, почувства студ, пронизващ студ като в Гръмотевичния дом.
      Докторът търпеливо я изчака леко приведен напред.
      Накрая тя тръсна глава и отсече:
      — Не ми се иска да се впускам в подробности. Много е потискащо.
      — Още преди да навършите двайсет и една години в живота ви е имало необичайно голям брой смъртни случаи.
      — Да. Понякога ми се е струвало, че върху мене лежи някакво проклятие. Всички, на които бях държала, си отидоха.
      — Майка ви, баща ви, после годеникът ви.
      — Е, той не ми беше чак годеник. Не съвсем.
      — Бил е нещо съвсем близо до годеник.
      — Само не бяхме си разменили пръстени — съгласи се Сюзан.
      — Добре. Може би все пак трябва да ми разкажете за смъртта му, за да се освободите от натрапчивата мисъл.
      — Не — повтори тя.
      — Не се отдръпвайте така бързо. Искам да кажа, че ако мисълта за това ви преследва и след тринайсет години…
      — Вижте — прекъсна го тя, — колкото и да говоря за това, мисълта никога няма да престане да ме преследва. Просто беше прекалено ужасно, за да се забрави. Освен това вие споменахте, че положителните емоции ускоряват оздравяването. Спомняте ли си?
      — Спомням си — усмихна се той.
      — Значи не би трябвало да говоря за неща, които ме потискат.
      Той я гледа дълго, без да каже нищо. Очите му бяха невероятно сини и така изразителни, че тя и за миг не се усъмни в неподправената му загриженост за скорошното й оздравяване.
      — Добре — въздъхна той накрая. — Да се върнем към онова, което сега е най-важно — амнезията ви. Изглежда, че си спомнихте почти всичко. Кои празнини не са запълнени още?
      Преди да му отговори, тя посегна към бутоните за регулиране на леглото и повдигна още малко горната му половина, за да седне по-изправена. Усещаше тъпа болка в гърба си, но не от нараняване, а от лежането в неподвижна поза вече повече от три седмици. Когато й стана по-удобно, остави таблото с бутоните:
      — Все още не мога да си припомня злополуката. Спомням си, че карах по двупосочен път с много завои. Бях на около пет километра от отбивката за хотел „Вютоп“. Очаквах с нетърпение да се прибера там и да вечерям. И тогава… е, тогава като че ли някой е изгасил осветлението.
      — Няма да е нещо необикновено, ако никога не възстановите спомена си за самата злополука — увери я Макгий. — В такива случаи, дори когато пациентът си спомни всички останали подробности от живота си, той рядко може да възстанови катастрофата или самия удар, който е причинил амнезията. Тези неща най-често остават неизяснени.
      — И аз го подозирах — съгласи се тя. — И не това ме тревожи истински. Обезпокоена съм обаче от друго, което не мога да си спомня, и именно то ме притеснява. Работата ми. По дяволите, не мога да възстановя дори и най-дребното нещо, свързано с нея. Знам, разбира се, че съм физик. Спомням си как получих научните си степени в Лосанжелеския университет, а и всичките ми сложни и специализирани познания са още в главата ми. Бих могла да продължа работата си още днес, без да ми е необходим опреснителен курс. Но къде съм работила? И с какво съм се занимавала точно? Кой е бил шефът ми? И кои са сътрудниците ми? Имала ли съм кабинет? Лаборатория? Би трябвало да съм работила в лаборатория, не мислите ли? Но не мога да си спомня как изглежда тя, какви са уредите в нея, нито къде се намира, за Бога!
      — Работите в корпорацията „Майлстоун“, а тя се намира в Нюпорт, Калифорния — поясни Макгий.
      — Така ми каза и доктор Витески. Но името просто не означава нищо за мен.
      — Всичко останало се е върнало в паметта ви. И това ще се възстанови. Просто трябва да мине поне малко време.
      — Не — възрази му. — Това е някак различно. Останалите празноти тънеха в подсъзнанието ми… като във вълма от гъста мъгла. Дори когато не можех да си припомня нещо, все пак успявах да усетя, че в мъглявината има някакви спомени. Накрая мъглата изчезна и всичко се изясни. Но когато се опитвам да си спомня каква е била работата ми, вече няма нищо. Мъглата се замества от тъмнина… голяма тъмнина… чернота, като напълно черна и празна дупка, която се спуска все по-надолу и по-надолу… безкрайно. Във всичко това има нещо… нещо, което ме плаши.
      Макгий се премести до края на стола си. Веждите му бяха сключени:
      — Имахте служебен пропуск от „Майлстоун“ в портмонето си, когато ви донесоха в спешното отделение. Може би той ще освежи паметта ви.
      — Може би — със съмнение в гласа си промълви тя. Наистина бих искала да го видя.
      Портмонето й се намираше в най-долното чекмедже на нощното шкафче. Той й го подаде.
      Тя отвори портмонето и намери пропуска. Беше ламиниран и имаше малка нейна снимка. В горния край на удостоверението на бял фон със сини букви беше написано: КОРПОРАЦИЯ МАЙЛСТОУН. Под този титул бе отпечатано името й с получерни букви, а още по-долу следваше физическото й описание — възраст, височина, тегло, цвят на косата и на очите. Отдолу с червени цифри бе отпечатан служебният й идентификационен номер. Само това.
      Доктор Макгий стоеше до леглото и я наблюдаваше, докато тя разглеждаше пропуска:
      — Това помага ли?
      — Не — заяви тя.
      — Ни най-малко?
      — Не мога да си спомня да съм го виждала преди. Въртеше пропуска в ръце и се мъчеше да го свърже с нещо, опитваше се с всички сили да отприщи този поток от спомени. Не би могла да бъде по-учудена от пропуска си, дори и да беше доказателство за съществуване на чужда цивилизация, което току-що е било донесено от Марс; не би изглеждало по-извънземно.
      — Толкова е странно — замисли се тя. — Опитвах се да си спомня последния ден, когато бях на работа — деня преди да започна ваканцията си. Части от него възстанових съвършено ясно. Спомням си как станах сутринта, как си приготвих закуска и прегледах вестника. Всичко това е съвсем отчетливо в паметта ми, като спомена за обеда, който току-що изядох. Спомням си как отидох в гаража оная сутрин, как влязох в колата и запалих двигателя… — Остави гласа ей да затихне, докато се взираше в пропуска. Опипваше малкия четириъгълник като ясновидка, която търси следи от нечия психика върху пластмасовата повърхност. — Спомням си как същата сутрин изтеглих колата си на заден ход по алеята… следващото нещо, което се сещам, е… как се прибрах вкъщи в края на деня. А между двете събития има единствено чернота, празнота. И точно така е с всичките ми спомени за работата, не само от този ден, а от всеки ден. Колкото и да се опитвам да ги излъжа, те непрекъснато ми се изплъзват. Няма ги там сред мъглата. Тези спомени просто вече не съществуват.
      Без да се отделя от леглото й, Макгий й заговори с тих и окуражителен тон:
      — Разбира се, че съще



Тагове:   дом,


Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: minchev
Категория: Забавление
Прочетен: 3181875
Постинги: 949
Коментари: 1447
Гласове: 279
Архив