Блогът на radimm :: СЕДЕМ тайнств

Православната Църква е установила СЕДЕМ тайнства: Кръщение, Миропомазване, Покаяние (Изповед), Причащение (Евхаристия), Брак (Венчание), Свещенство и Елеосвещение (Маслосвет).

Всяко тайнство има две страни - видима и невидима. Действително е онова тайнство, което е извършено от свещенослужител, при ясно произнасяне тайноизвършителните думи. То е действено, ако е извършено правилно, при душевно разположение на свещеника и духовната нагласа на приемащия тайнството. Недостойното приемане на тайнството, според Църквата, води до осъждане. Тази уговорка трябва да се има предвид, тъй като не рядко се взема решение за приемане на тайнството просто ей-така, от мода, или пък по традиция.

Редно е християнинът да прави разлика между тайнства и обреди, макар че и двете са свещенодействия. При тайнствата се получава Божията благодат чрез невидимите дарове на Светия Дух, а при обредите се измолва чрез молитви укрепване на вярата, милост, помощ и закрила от Бога. Обреди са: водосвет, молебен, опело на починал, панихида, петохлебие.

Посвещение в християнството става чрез три от седемте тайнства — Кръщение, Миропомазване и Евхаристия (Причащаване).

Покаяние

   Покаянието (тайнството Изповед) е разкриване на душата, признаване на извършените грехове. Всеки може да се изповядва, когато сметне за необходимо, но Църквата е установила като задължение вярващият да направи това преди да вземе своето причастие.

   Изповедта (Покаянието) е установена още от Христос. По свидетелството на св. Иоан Богослов Иисус казал на учениците си: "Приемете Духа Святаго. На които простите греховете, тям ще простят, а на които задържите, ще се задържат" (Иоана 20:22-23). Изповедта се прави не по принуда, а по съвест, с чисто сърце, честно и открито пред свещеника — изповедник. Той е дал клетва пред Бога, че споделеното с него няма да стане достояние на никого. Онова, което свещеникът — изповедник чува при изповедта, остава у него до гроб. Както православната Църква учи, ние изповядваме греховете си пред невидимия Бог, Който всичко вижда и знае! Апостол Павел съветва: "Изповядвайте себе си, дали сте във вярата" (Галатяни 6:4). Верова истина е, че след Изповед и Причастие, християнинът се чувства възроден, пречистен. Лично сме се убедили, че когато намерим в себе си сили, а след това преосмислим постъпките си и ги изповядаме, на душата ни олеква. Както тялото трудно диша и боледува, когато не го измиваме редовно, така душата страда и духът ни се гнети при неприязнено отношение към близки и познати. Приятно изглежда човек в чисти и добре поддържани дрехи! Често отсъждаме: "Този човек е приятен, защото има чиста съвест".
   В апостолско време Изповедта е била открита, публична. Всеки е изповядвал греховете си в присъствието на всички вярващи. Постепенно животът наложил публичната Изповед да отстъпи място на тайната, индивидуалната.
   Днес тя се прави пред иконата на Спасителя, където е поставен аналой (поставка с кръст и Св. Евангелие). Те символизират Христовото присъствие на изповедта. Прочитат се покайният 50-ти псалом на св. Пророк Давид "Помилвай ме, Боже" и други покайни молитви. Каещият се прочита Символа на вярата. Свещеникът — изповедник покрива главата му с епатрахил (одежда около врата) и прочита разрешителна молитва, която завършва с думите: "Господ и Бог наш Иисус Христос, чрез благодатта и щедростта на Своето човеколюбие, да ти прости, чедо, всички твои грехове!" Ако прецени, че греховете са много тежки, свещеникът налага епитимия (забрана) и определя след колко време изповядалият се може да приеме свето Причастие. В такива случаи християнинът не трябва да се смущава и да приема отлагането като тежко наказание, а като допълнително лекарство. Лекарят също предписва по-силни лекарства, ако прецени, че болестта се задълбочава. Този, който се стеснява да изкаже пред свещеника някой грях от срам, прилича на онзи пациент, който търпи болката от трън в петата, но не отива при хирурга да го извади; и понякога се стига до възпаление на раната, отравяне на кръвта и до смърт. Свещеникът — изповедник има отговорната мисия като добър хирург да извърши операцията не с железни ръкавици, а със скалпела на духовната любов и да промие раните на наболялата от грях душа с елея на опрощението.
   Както растението се нуждае от слънце, влага и топлина; от въздух и добра почва, така и човешката душа чрез изповедта си осигурява повече блага за бъдещия си живот, очистена от плевелите на греха.
   Всеки грамотен християнин може да си прочете в къщи Покайния 50-ти псалом или Притчата за блудния син (Лука 15:11-32); Притчата за разкаялата се грешница (Лука 7:36-50) или сърдечното покаяние на пророк Иона - в глава 8 на неговата книга от Ветхия Завет. В дни на душевна тежест християните намират утеха, четейки отделни глави от Плач Иеремиев в Стария завет.
   Малко или повече, в една или друга степен човек е обладан от неверие, завист, властолюбие, злепоставяне на другия, а не от тежки грехове — изоставяне грижите за немощния си родител или поругаване на семейната чест, прелюбодеяние и изневяра. В такива случаи Покаянието (Изповедта) е надеждно и навременно лекарство за по-спокоен душевен мир. Но то трябва да се придружава с даване на обет пред себе си и пред Бога, че повече тези грехове няма да се повтарят. Рецидивът винаги ражда неспокоен живот.

Какво е това грях, питат често християните.
   В Първото си послание св. Иоан Богослов дава следното определение: "Грехът е беззаконие" (3:7). Бихме допълнили — всяко беззаконие е грях.
   Според християнското учение окончателното скъсване с Бога е кулминацията на греха. Това е богоотричането. Грехът е смъртоносна болест на душата и духовна смърт. Той е причина за раздори вътре в семейството, между съседи и роднини и между народите. Той запалва като барут огъня на гнева и яростта, на коравосърдечието и егоизма, на подлостта и злословието. Грехът подтиква ръката към кражба и крака към крачката на прелюбодеянието. Грехът шепне на неукрепналите духом : "Отмъсти, отмъсти!".
   Според определението на св. Василий Велики "спотайваният грях е неизлечима болест на душата. Нима може човек да излекува болестта си, когато я крие от лекаря?"
  Ако за земните болести има добри специалисти, които след поставената диагноза определят и терапията с ефикасни лекарства, то за греха като болест на душата лекарят е Христос, а животоспасяващите лекарства са седемте тайнства. Те очистват и малките грехове, онези напластени прашинки по механизма на духовния часовник, заради които той изостава, а понякога и спира; и по-големите грехове, които парализират душата.

Използвани са материали от книгата на хаджи Славчо Кисьов "Пътят към храма".
От 1992 година С.Кисьов е секретар на Бачковския манастир.
(СЛЕДВА)

Какво трябва да изповяда християнинът пред свещеника?

Съгрешаваме с думи, дела, помисли, с всичките си пет сетива, волно или неволно, съзнателно или не, в разум и в безразсъдство. Трудно е да се изброят всичките ни грехове.

• ГРЕХОВЕ ПО ОТНОШЕНИЕ НА БОГА И ЦЪРКВАТА

• ГРЕХОВЕ ПО ОТНОШЕНИЕ НА БЛИЖНИТЕ

• ГРЕХОВЕ ПРОТИВ САМИЯ СЕБЕ СИ

• СМЪРТНИТЕ ГРЕХОВЕ

• ОСЕМТЕ ОСНОВНИ ЧОВЕШКИ СТРАСТИ

Ето греховете против самия себе си и различни греховни наклонности, противоречащи на Христовия дух:
1. Униние, отчаяние, мисъл за самоубийство.
2. Телесни излишества - преяждане, склонност към телесен покой и комфорт, излежаване, вялост, отпуснатост, нежелание да промениш начина си на живот, пиянство, тютюнопушене, наркотици.
3. Чувствени помисли и съблазни, сладостратие, самоосквернение, наслада от преживени плътски грехове.
4. Недобросъвестност - при изпълнение на ангажименти в работата, възпитанието на децата, при изпълнение на обещания, лекомислие, разхвърляност, неорганизираност в работата.
5. Мироугодие - угаждане, безмислено следване на определен начин на живот, фарисейство.
6. Непослушание - пред родители, по-възрастните у дома, потискане на укорите на съвестта.
7. Празнота, разточителство, привързаност към вещи - празно губене на време, неизползване на талантите, които Бог ни е дал, пръскане на пари без полза, трупане за черни дни, не доверявайки на Бога.
8. Скъперничество, алчност, трупане на богатство.

Нагоре