Алфред Метро

Някои екзотични думи са заредени с огромна, будеща въображението енергия. Вуду е една от тях. Тя внушава обикновено представи за мистериозна смърт, тайни ритуали или сатурналии, извършвани от негри, „опиянени от кръв, разврат и божество”. Описанието, което ще се опитаме да дадем на вуду, сигурно ще бледнее, съпоставено с образите, от които думата вече е натежала. Какво е всъщност вуду? Той е съвкупност от вярвания и ритуали от африкански произход, със силен примес от католически обреди, той е религията на преобладаваща част от селското и градското население на република Хаити. 

Последователите му искат от него онова, което хората винаги са очаквали от своята религия: лек за болките си, задоволяване на нуждите им и надежда за живот след смъртта. Видян отблизо, вуду няма халюциниращия и болезнен характер, която литературата и филмовата индустрия му приписва. Мрачната легенда за вуду се е създала около колониалната епоха. Господарят презирал своя роб, но се боял от омразата.Отнасял се с него като с добиче за клане, но се плашел от окултните способности, които му приписвал. Страхът внушаван от чернокожите, растяр с все по – силното им потискане.

Страхът просмукващ свидителствата от онова време, се е конкретизирал в натрапчивия ужас от отровата, довел през 18 век до толкова много зверства. Твърде вероятно е отчаяни роби да се отмъщавали на потисниците, използвайки токсични вещества, но страхът царящ в плантациите е извирал от дълбините на душата. Магиите на далечна и загадъчна Гвинея нарушавали съня на хората в „голямата” къща. Мъчения и клади заплашвали не само отровителите, но и всеки заподозрян, че е член на опасната религия вуду. Ритмите на тъпаните, тътнещи мирно над хълмовете, за да насърчат усърдието на земеделците, се превърнали за окупаторите в глас на дивашка и безчовечна Африка, утвърждаваща правата си върху земя, отнета й от белите и от цивилизацията.

Моята задача в това изложение е да говоря за вуду като етнограф, тоест методично и предпазливо. Първият ми допир с вуду е от 1941г. Току що слязал от кораба в Порт-о-Пренс, чух за енергичната и агресивна кампания на католическата църква срещу „суеверието”. В Кроа-де-Буке, близо до Порт-о-Пренс, си дадох сметка за силата, с която африканските култове са се разпространили в Хаити. Огромната пирамида от тъпани и „предмети на суеверието”, която се издигаше в двора на свещеника, в очакване на деня, определен за тяхното унищожаване, беше сякаш техен символ. Опитах се да спася някои предмети, които от естетическа и научна гледна точка заслужаваха да бъдат пощадени. Напразно, отчето ми обясни, че на картата е поставена честа на Хаити и затова всичко трябва да бъде унищожено.

Мащабът на офанзивата срещу вуду и бруталността на мерките срещу неговите привърженици предсказваха неговото изчезване. Това събуди у мен желание да го изуча, преди да е станало твърде късно. Хаитянският писател Жак Румен, който ме придружи до Ла Тортю, също беше убеден в необходимостта да се запази споменът за толкова сериозно застрашения вуду. От разговорите ни се роди идеята да създадем в Хаити „Бюро за етнология”, специално натоварено с тази задача. Когато се върнах в Хаити през 1944, основанато от Жак Румен „Бюро за етнология” беше спасило от пламъците важни колекции и бе провело разнообразни анкети за малко познатите аспекти на вуду. При това пътуване имах изключителния шанс да се запозная с госпожа Одет Менесон-Риго.

Малцина бели са успели да опознаят вуду толковаа отблизо като тази французойка, станала с брака си хаитянка. Нямаше светилище, в което да не я посрещнат като приятелка, бих казал дори нещо повече, като посветена. По време на церемония вуду чух нейното име на посветена да се произнася наред с тези на свещенослужителки от Порт-о-Пренс. Госпожа Одет Менесон – Риго ме представи на Лоржина Делорж, чието светилище се намираше в квартал Ла Салин, недалеч от място наречено Волската глава. Мама Лоржина беше прочута свещенослужителка, която въпреки финансовите си затруднения, почиташе своите лоа (духове) и извършваше церемониите, спазвайки традицията, в която я бяха възпитали нейните учители. Въпреки, че често се гневеше, а в състояние на транс изглеждаше ужасяващо, тя беше чудесна жена, добродушна и гостоприемна.

Посещавах нейното светилище по – често от всички други и така можех да взема много отблизо участие в домашния живот на едно вудуистко светилище. Радушния прием на Лоржина ми спечели симпатията и доверието на всички членове на нейното братство. Много дискретни по отношение на някои церемонии и на тайните ритуали на посвещението, Лоржина и нейните домашни се постараха да задоволят любопитството ми и редовно ме осведомяваха за предстоящи церемонии в светилището. Затова моята документация е опряна до голяма степен на сведенията, които събрах при Лоржина по време на многобройните си престои в Хаити. Лоржина почина през 1953г. Няма да забравя, че тя ме наричаше „питит кай” – дете на къщата, нито, че аз я наричах „мамо”. Но връзките ми с общностите вуду не се ограничаваха със светилището на Лоржина.

Познавах мнозина хунган (първожрец, вуду свещеник), а през 1947г присъствах и на многобройни церемонии в Порт-о-Пренс, Кроа-де-Буке и Жакмел. Днес вуду не плаши толкова. Хаитяните гледат на него все повече като на фолклор, дума, която заличава в съзнанието им вредата, която тези обреди биха могли да нанесат на репутацията на тяхната страна. Всички страни имат свой фолклор нали така? Нормално и дори желателно е, значи и Хаити да има свой. В чужбина все по – малко стават хората, които казват на приятелите си: „Недей да ходиш в Хаити, вуду е нещо дяволско, той е култ на змиите и на черната магия.” Недоверието и отвращението отстъпват място на любопитството, което се превръща постепенно в симпатия. Но предразсъдаците са упорити. Само етнографията, обяснявайки истинската природа на вуду и хвърляйки върху фактите студената си светлина, може да прогони мрака, обгръщащ тази религия и да пропъди кошмарите, с които тя все още преследва мнозина зле осведомени.