Бяха на няколко фута от водопада. Телата им бяха покрити със сребрист воден прах. Сърцето и тръпнеше от страх и от нещо странно, нещо парещо студено. Нещо безразсъдно и лудо, което черпеше сили от неговата жестокост. – Недей...недей да правиш това, Пейгън! – тя се опита да скрие издайническата нотка на страх в гласа си, но не успя. Той само промърмори нещо на хинди. – Не, Пейгън! – викна задъхана тя, когато вече нямаше никакви съмнения за намеренията му. Той не е отговори, само я побутна по-навътре. Когато се озоваха в сянката на този полутъмен бодуар, лицето му бе станало затворено и съвсем безизразно. Принуди я да седне върху гранитната плоча и прикова китките и назад до скала. Очите му бяха зорки и безмилостни – очи на хищник, надвесен над жертвата си. Барет се въртеше и се бореше, но той я притисна към скалата зад нея, като вклини бедрото си между краката и.

Под тях водата се изливаше като хладно кадифе. Тя нямаше да се моли по дяволите! И да губи, и да печели, тя никога не се молеше! Още повече сега! Пейгън забеляза, че тя преглъща с мъка и се бори със страха. У него нахлу болезнено усещане, което го разтърси целия. Но не можеше да се върне назад. Твърде много безсънни нощи бе изгарял от огъня в кръвта си и твърде много утрини бе посрещал на ръба на обезумяването.

Трябваше да сложи край. Сега. Той чувстваше, че има нещо повече, много повече, което тя не му беше казала. Неща, които не можеше може би да си спомни, които дори може би не знаеше. Ако беше прав...Той плътно притисна нарастналата си мъжественост към нейната мека женствена вдлъбнатина. Прекрасно си пасваха, дори повече от прекрасно!

Преглътна, като че ли така можеше да задържи надигналата се вълна на желанието, което крещеше да я повали и да проникне в нея веднага, без предварително да я приласкае и подготви. Деверил Пейгън, преминал през четири йогийски школи и обучен в индийското изкуство на любовта, осъзна, че е забравил всичките си умения и стои на ръба да я обладае свирепо и първично, без да се съобразява с нея, да получи само своето като разгонен самец. Продължаваше да се бори със себе си, за да изплува над мрачния порой на желанието.

Пейгън застина неподвижно. Тялото му се напрегна. Нямаше да му е лесно. Дори за мъж с неговия опит. Отклони мислите си от желанието, превърнало се вече в болка. Загледа втренчено лицето и, бясно пулсиращата веничка на шията и, трескавата руменина, избила по страните и, синьо-зелените и очи, изпълнени със страх. – Нараних ли те, Angrezi? – попита той с нисък, нежен като милувка глас. – От това ли се боиш, да не те заболи? Барет премигна, объркана от тази нова нотка в гласа му. Прехапа пресъхналите си устни.

Това пък какво беше? Защо той...стана внезапно толкова загрижен? Някой нов номер? – Да ме заболи? Не...не разбирам какво искаш да кажеш. – Мисля, че разбираш. Освен това мисля, че се страхуваш, страхуваш се да искаш каквото и да било. Поиска и се да изкрещи, защото вихър от противоречиви чувства я разкъсваше. Искаше да го отблъсне от себе си, искаше да го притисне още по-плътно. Искаше да го удари през лицето, искаше да опита с език водата, която се стичаше на вадички по скулите му. Мили Боже, така ли се полудавя! Тежестта на тялото му я прилепи плътно до каменната стена.

Бедрото му се промъкна още по-дълбоко между свитите и крака. Пръстите му започнаха да опсват бавни кръгове по пламналите и длани. – Искам те, Барет! – Слабините му горещо пулсираха. Барет се оказа уловена между скалата и слабините му. Всеки кръг по дланите и засилваше усещането за суровата сила, която той излъчваше, сила, която изцяло я подчиняваше. Устните му се долепиха до ухото и. Езикът и зъбите му заиграха с изтънчено умение с меката му част, а после, лек като перце, езикът му погали вътрешната извивка на ухото. Барет потрепери и затвори очи пред тази чувствена атака.

– Пейгън, спри... – Не го ли искаш наистина, защото пулсът ти е буен като океански прибой, а дишането ти е тежко и накъсано. – Не... тихо изстена тя, когато зъбите му леко захапаха ухото и. – Аз...искам да спреш. – Последните и думи прозвучаха несигурно. Тя се помоли той да не е доловил това. Пейгън обаче никога нищо не пропускаше. – Хубаво е, Angrezi. Харесва ми да чувам задъханите ти думи. Стени за мен, още! Това ме кара да те искам с цялото разнообразие от желания на един мъж към една жена. Голата и гладна плът. Безумния и смях. Драскаща и хапеща.

Барет изучаваше лицето му. Всичко, което видя, обаче беше дълбокото му безпокойство, скрито зад белезите не само по кожата, а и в душата му. Всичко, което видя, бе един човек, живял твърде дълго в сенчестата страна на живота и твърде малко сред светлината. Всичко, което видя, беше Деверил Пейгън. И нека Господ да и е на помощ, защото тя обичаше вскичко, което видя. Безумен копнеж изолира останалите и сетива. Беше се приближила опасно до мига, в който щеше да се предаде и да си признае.

Тя прекрасно си даде сметка, че на това място и в този момент ще и бъде много трудно да противоречи на Пейгън и да отрича. Но също така добре знаеше, че е длъжна поне да опита. Пръстите и се разтвориха. Чак тогава Барет разбра, че те вече не го отблъскваха, а лежаха върху голите му гърди. При техния допир мускулите му заиграха под бронзовата кожа. Тя го искаше! Господи, ако той продължаваше да я държи така в прегръдките си, тя нямаше да успее да го скрие! Помъчи се да овладее треперенето на ръцете си.

Пейгън остана неподвижен. Бедрото му беше все така силно притиснато между краката и, а ръцете му я държаха здраво за китките. Гърдите и развълнувано се надигаха и при всяко дразнещо допиране с гърдите му, го разпалваха още по-силно. – Не ме лъжи, Angrezi – каза дрезгаво той. – Не се надявай, че ще успееш. – Не лъжа! – Искаше и се погледът, с който го изгледа, да бъде предизвикателен, но някак си не се получи.

– Лъжеш, Angrezi, и аз ще го докажа. Когато силното му тяло я прикова към скалата, тя конвулсивно се заизвива. Очите му я изгаряха, лицето му бе изопнато от обзелата го решителност този път да не спира. Пейгън продължи с ласките си, нежни като кадифе. Допря устата си до ключицата и и загали с език чувствителната вдлъбнатинка. Устните му се плъзнаха по шията и. Бяха горещи и нетърпеливи. Тя чу как той простена и разбра, че съзерцава набъбналите връхчета, релефно очертани под мократа риза.

Тя стисна очи в яростната си съпротива срещу топлината му, срещу огъня, който той разпалваше у нея. Но дори и със затворени очи тя усещаше поглъщащия му поглед, който я държеше като в любовна прегръдка. Нямаше смисъл. Той победи. Тя усети как бавно и дебнещо от самата и същност се надигна безразсъдният глад. Още веднъж бе успял да я накара да почувства неща, които не трябваше да чувства, да иска онова, което не трябваше да иска.

Барет отчаяно се замята, въпреки, че той я побеждаваше със силата на тялото си, с изгарящата си топлина, която проникваше в нея от допира на пулсиращата му мъжественост. Тя разбра, че всеки миг победата му ще бъде окончателна. – Спри, Пейгън! Но мъжът над нея не я чуваше. – Опитай се да ми кажеш, че не изпитваш същото. Кажи ми, че не ти харесва докосването ми. Страните и поруменяха. Понечи да произнесе тези думи, но погледът му я прикова неподвижна и безволева.

– Следващият път ще те имам върху легло от розови цветове, Angrezi! – Той повдигна ръцете и, сключи ги зад главата и намести бедрата си между неусетно разтворените и крака. Пръстите му се плъзнаха надолу без предупреждение и разкопчаха брича и, за да се заровят навътре и да замилват нежно корема и. Бедрата му се задвижиха в бавен, мъчителен ритъм. Видя как тя потръпва от нарастващата възбуда. После бавно я погали със загрубелия си палец. Очите и мигновено се отвориха.

Когато пръстът му доближи върха на нейната женственост, мълния разтърси всеки нерв, всеки мускул от тялото и. От устните и се надигна стенание, защото там, където я бе докоснал този силен и галещо нежен пръст, изригна огън. След това продължи да прониква в нея. Господи, той не можеше...тя не трябваше! Започна да се бори почти несъзнателно. Да хапе, да дере и отчаяно да се мъчи да го спре по пътя към нея. Въздухът около тях сякаш затрептя от борбата им. Борба, стара като света.

– Отдай ми страстта си, Angrezi. Дишането и отново стана пресекливо. Прикована под него, отворена за проникването му, тя усети как връхчетата на пръстите и пламват, как започват верижно да да предават огъня по всеки нерв и всяка клетка на тялото и. Разгоря се цялата. Изгаряше за него, само за него. И той го знаеше! Внезапно ръката му, проникнала дълбоко в пламналата и мекота, спря. Накара я да го чака, гледаше я как чака, как трепери, защото тялото и предателски го зовеше да не спира.

В този момент той я предизвика да тръпне от желание, точно както и бе обещал. – Кажи ми го, Angrezi. Кажи го. – Кажи, че ме искаш. Кажи, че искаш това – пръстите му леко се радвижиха. Усните му се отпуснаха в лека усмивка. Кръвта и сякаш се бе сгъстила от тежкото сладко опиянение на неудържимото желание. В този миг езикът му проникна между устните и. Започна да се плъзга в забавен ритъм, сякаш цялото време на света му принадлежеше. В гърлото и се надигна стенание.

Горещият влажен език навлезе по-дълбоко. Имаше тръпчивия вкус на чай. И въпреки цялата и решимост да го спре, тя просто се подчини на умението му. Призна си го твърде късно, защото той вече я бе завладял. При тази мисъл се задъха. Изведнъж го пожела – да бъде нагова собственост, негова любовница, негова и само негова. Пулсиращите му слабини бяха доказателство, че и той го иска. Тържествуваща, тя бе сякаш пометена от избухналото желание да го накара да бъде по-настоятелен. Да го притежава така, както той нея.

– Искаш ли го, Angrezi? Искаш ли ме сега? Отговорът беше неудържимото трептене на тялото и и тихите викове, които издаваше, останала почти без дъх. Когато ръцете му смъкнаха бричовете и, тя се надигна към него, тръпнеща, обезумяла, копнееща за нещо, което не можеше да назове, не можеше да си спомни. Нещо, което може би никога не бе познавала. – Не се бори с мен, Барет. Не се бори с огъня, който гори помежду ни. Наслади му се.

Изпитай тържеството, че го има, защото той движи слънцето, осветява луната, подпалва слънчето и звездите по техния свещен път. В този първичен огън няма смърт и страх, няма забрава и спомени. И след това Пейгън започна да се движи в бавен, сладостен ритъм, който миг след миг изтриваше и последните остатъци от мисъл в съзнанието и. С всяко движение той проникваше все по-дълбоко в нея, поглъщаше постепенно душата и, докато тя тръпнеше, забравила всичко, освен тялото му.

Откъде бе научил всички тези непозволени неща? Какво тайна сила притежаваше той, която я лиши от разум и превърна цялото и същество в едно неудържимо желание? Твърде късно беше за въпроси тя усети първата заслепяваща вълна на насладата. – Почувствай и го, Angrezi. Поискай го. Приеми това, че го искаш. Дъхът и секна, когато чу в гласа му страстното желание и мъката, които той повече не можеше да скрива. Внезапно насладата я заля с ослепителен сребрист порой, който помете съпротивата и.

Каза си, че това е, защото той бе спасил живота и. Каза си, че това е, защото тя има нужда от него, от силата му в този свят, изпълнен с коварни опасности. Каза си, че това е, защото той е нежен и я покровителства. Каза си всичко, освен истината. А истината беше, че тя тръпнеше, защото обичаше този мъж и го искаше повече от всичко на света. В своя екстаз тя завика неудържимо, и онова, което викаше, беше неговото име.

То извираше от сърцето и, което тя му отдаваше изцяло, без остатък. Отдаваше му го в любов, макар че Барет не мислеше за тази дума. Тя изобщо не мислеше. Пейгън се отпусна върху нея и улови виковете и с устни. Очите му пламтяха и ликуваха. Този път изстена той. Внезапно тя осъзна какво е да бъде жена. Жена на Пейгън. И реши, че ще намери начин да го накара да простене така още веднъж. С това щеше да започне.

Кристина Скай

Още публикации по темата:

Имение Уиндхевън