„ За да преодолее всички колебания и спечели абсолютна преданост, той (Букман), събрал през ноща на срещу 14 август 1791г голям брой роби на поляна в Каймановата гора, недалеч от Червения хълм. Всички били вече там когато се извила буря. Светкавици прорязвали покритото с ниски и тъмни облаци небе. За няколко мига проливен дъжд наводнява земята, дърветата в гората се огъват, стенат под непрекъснатите пориви на бурен вятър. Прекършени с огромна сила, големи клони падат с оглушителен трясък. Сред този впечатляващ декор, вцепенени и обзети от свещен ужас, присъстващите виждат как една стара негърка се изправя пред тях. Силни тръпки разтърсват тялото й. Тя пее, върти се на място и размахва над главата си дълъг нож. Хората са вече вцепенени, притаили са дъх и са вперили в негърката пламнали очи. Те са хипнотизирани. Тогава докарват едно черно прасе, чието квичене е заглушено от рева на бурята. С рязък жест вдъхновената жрица забива ножа в гръкляна на животното.

Кръвта бликва, събират я и още димяща я поднасят поред на всички роби, те отпиват и се заклеват до един да изпълнят заповедите на Букман.” Церемонията в Каймановата гора е била един от онези скрепени с кръв договори, с които дахомейците, участващи в опасно начинание се обвързват със своите събратя. От този ритуал следват три сигерни неща: 1.Чувство за солидарност в добро и в зло. 2. Безгранично взаимно доверие между онези, които сключват договора. 3. Запазване в пълна тайна на споделеното, зощото скрепеният с кръв договор наказва безмилостно нарушаването на клетвата. Ритуалите, които трябва да породят тези чувства са много сложни, те включват заколването на прасе, което е символ на дискретност, защото рядко поглежда към небето и не е любопитно. Неговата кръв смесена с други съставки се изблизва.

След като е произнесъл клетвата тежко му на този, който я престъпи. Отприщените магически сили ще се обърнат срещу всеки, който доброволно им се е подчинил. Естествено било в навечерието на бент с все още неясен изход, съзаклятниците да запечатат съюза си, отпивайки от мистичната напитка и призовавайки вуду на далечната си родина. Няколко дена след церемонията в Каймановата гора плътен облак обвивал Санто Доминго. Белите господари били избити в техните плантации, а полетата със захарна тръстика подпалени. Започнала неизкупима война, която щяла да продължи 12 години. В групите възтанали роби, които се сражвали по командата на Жан-Франсоа, на Биасу и на други по – малко известни войни, имало африканци, които продължавали да изповядват култовете на своите прадеди и негри – креоли, повечето били вудуисти.

Сред тях имало и жреци – мъже и жени, чиято задача била да осигурят победата със своите молитви, жертвоприношения и магии. Историкът Мадиу е събрал за тези традиции свидетелства, които дори и малко преувеличени, отразяват реални факти. „В палатката на Биасу – разказва той – било пълно със смокове, мъртвешки кости и всички останали предмети символ на африканската магия. Нощем в стана му палели огромни огньове. Около тях голи жени изпълнявали страховити танци – те ужасно се гърчели и пеели песни, думите на които могат да бъдат разбрани само в африканската пустиня. Когато екзалтацията стигала своя апогей, Биасу, следван от своите магьосници, се изправял пред тълпата и крещял, че е вдъхновен от дух божий.

Той уверявал африканците, че който падне в боя, ще възкръсне в предишното си африканско племе. В отговор ужасни викове отеквали дълбоко в гората, песните и мрачните тъпани зазвучавали отново, а Биасу изпалзвал тези мигове на екзалтация, за да поведе ордите си срещу враговете, които изненадвали посред нощ”. Случай разказан от Спенсър Сен-Джон говори особено красноречиво за силата и влиянието на хунган и мамбо. Арестувана жрица вуду заявила на човек, проявил съчувствие към нея: „Ако ударя моя свещен тъпан и прекося града, всичко живо, начело с императора, ще ме последва най – смирено”. След което никой вече не я закачил.